Доуди Смит - 101 далматинци

— А сега трябва да сме много предпазливи — прошепна той. — Има опасност прозорецът да се затвори от вятъра, а от тази страна няма дръжка. Колкото до резето на вратата — може да ми отнеме много време, за да го дръпна.

Той все пак успя да го дръпне, отвори вратата и я подпря с тежък камък.

— В случай че трябва да се приберете много бързо — макар че се съмнявам. Не бих се учудил, ако изявите желание да прекарате нощта с кутретата си.

Мисис се задъха от радост и веднага го отрупа с въпроси.

— По пътя ще ви отговоря — рече Полковникът и тръгна към Пъклен дом.

Зад къщата изгряваше пълна луна.

— Какво е това на покрива, Полковник? — обади се Понго. — Не мога да повярвам, че е телевизионна антена — тук, в тази пустош?

— Антена е — потвърди Полковникът. — Откакто имаме електричество, в селото няма къща без телевизор. Повечето са взети на изплащане, макар че колкото до братя Лошър, трудно може да се говори за изплащане — чух, че от месеци не са правили вноските си.

Той сподели с тях плана си и скоро се оказа, че телевизорът играе голяма роля в него. Братята толкова обичали да гледат телевизия, че не понасяли кученцата да лаят, докато дават любимите им програми. От друга страна, когато им било студено, те лаели като побъркани. Най-топлата стая в къщата била кухнята, където бил инсталиран и телевизорът, така че там живеели и кутретата (освен ако не се разхождали в двора на конюшнята). Някои обичали да гледат, други просто заспивали, но поне не лаели, така че братята се забавлявали на спокойствие. Всичко това Полковникът научил от Късметчето по време на продължителните им разговори през оградата.

— Умът му е като бръснач — заключи Полковникът. — Разсъдлив е не за месеците си.

Понго и Мисис се надуха от гордост.

Замисълът на Полковника беше Късметчето да изведе братята и сестрите си в двора на конюшнята, докато братята гледат телевизия.

— Само че е много студено и няма да могат да останат там дълго — продължи мъдрият стар пес. — Пък и не виждам защо вие да не отидете при тях в кухнята. Късметчето твърди, че тя се осветява само от екрана, така че ще можете да се снишите и да се чувствате в пълна безопасност. Дори и да ви видят братята, ще ви вземат за две от по-едрите кутрета. Има голяма вероятност изобщо да не ви забележат.

— Късметчето ми каза, че Лошърови не се откъсвали от телевизора, докато не свършели всички програми, а след това направо лягали и заспивали — дюшеците им били проснати върху кухненския под. Според мен едва ли нещо ще ви попречи да прекарате нощта там. На разсъмване ще ви повикам и ще се измъкнете, преди братята да се събудят.

Понго и Мисис харесаха този план.

— И ще можем да прекараме там цялата нощ? — не можеше да повярва Мисис.

Полковникът каза, че се надявал всичко да мине както трябва, пък и обучението на кутретата за дългия преход до Лондон трябвало да се осъществи именно през нощта.

— Според Късметчето нищо не е в състояние да разбуди Лошърови, така че и аз възнамерявам да дойда при вас в кухнята. Ще проведа занятия и ще обучавам по десет кутрета наведнъж в двора на конюшнята. Но преди това вие двамата трябва да прекарате там една спокойна нощ и да ми докладвате какви са условията.

Почти бяха наближили двора.

— Не ми обяснявайте нищо повече, Полковник — примоли се Понго. — Толкова съм развълнуван, че нищо няма да схвана. Ти как си, Мисис?

Мисис цялата трепереше.

— Не мога да повярвам, че ще ги видя — прошепна тя.

Полковникът отвори вратата на двора към конюшнята. Мисис изстена тихо и се метна вътре с няколко скока — беше зърнала Късметчето. То стоеше на прага на задния вход и ги чакаше.

А зад него, в дългия тъмен коридор, който водеше към кухнята, се бяха наредили всичките му братя и сестри. Кой може да опише чувствата на родителите през следващите няколко минути, когато се опитваха да прегърнат петнадесет махащи с опашки, подскачащи, ближещи кутрета? Те всички се мъчеха да пазят тишина, но въздухът се изпълни с толкова блажено скимтене, щастливо душене и подсмърчане, че Овчарският пес се притесни.

— Да не ни чуят? — обърна се той към Късметчето.

— Кои, Лошърови ли? — попита кутрето нечленоразделно, тъй като бе налапало ухото на майка си.

— Не, пуснали са възможно най-силно любимия си телевизор.

И все пак Полковникът изпита голямо облекчение, когато вълната на първата радост поутихна.

— А сега — тишина! — изкомандува Късметчето.

— Бъдете тихички като мишлета — додаде Мисис.