Доуди Смит - 101 далматинци

— Злобара е единствената издънка от рода и е собственичка на Пъклен дом. Тя именно боядиса къщата черна преди няколко години, когато се появи за пръв път. Разправят, че отвътре била червена. Но не остана да живее тук нито един ден. Пуснала е братя Лошър без наем, само за да пазят имота. Аз лично не бих им поверил нито една своя кучешка колиба.

Това бяха последните думи, които Понго чу, тъй като краят на историята съвпадна със съня, който го обори. Овчарският пес остана загледан в мирно спящата двойка.

— Като си помисля какъв удар ги очаква — рече си той и заслиза тежко по стълбите.

След по-малко от час Мисис отвори очи. Сънуваше кутретата си и дори ги чу да лаят. Но те наистина лаеха! Тя се измъкна с един скок от сламата и се втурна към прозореца. Не видя никакво кутре, но лаенето ясно се чуваше откъм вътрешността на черната къща. После се усили, вратата на двора към конюшнята се отвори и от нея се заниза поток от кученца.

Мисис премигна. Възможно ли е кученцата й да са пораснали толкова много за по-малко от седмица? Пък и сякаш не бяха толкова много… Потокът от кутрета не секваше, скоро целият двор се напълни с чудесни едри физически далматинчета, обаче…

Мисис вдигна глава и отчаяно зави. Това изобщо не бяха нейните дечица! Всичко бе заблуда! Нейните кутрета си бяха изгубени — сигурно умираха от глад, може би вече бяха мъртви. И тя отново зави от мъка.

Понго се събуди още от първия й вой. В миг се озова до нея и се втренчи в изпълнения с боричкащи се, препъващи се кутрета двор. А от къщата продължаваха да излизат още, вече доста по-малки…

И тогава го видяха — по-малък дори, отколкото си го спомняха. Късметчето! Нямаше начин да объркат ясно очертаната подкова на гърба му. След него се появи Дунди, който както винаги се препъна и се прекатури, после Черноушко, Изтърсачето и всички останали. Изглеждаха добре, размахваха опашлета и бързаха към ниските корита в двора, за да се напият с вода.

— Виж Черноушко помага на Изтърсачето да си намери местенце — възхити се Мисис. — Но какво означава всичко това? Откъде се взеха всички тези кутрета?

Макар и замаян от съня, острият ум на Понго незабавно защрака. Всичко му стана ясно. Явно Злобара бе започнала да краде кученца още преди няколко месеца — скоро след онази вечер, когато заяви, че иска палто от кожи на далматинци. Най-едрите кутрета в двора бяха на около пет месеца, като постепенно ставаха все по-малки и по-малки. Най-дребни и най-невръстни бяха собствените му дечица, явно откраднати последни.

Тъкмо обясни това на Мисис, и на площадката се появи Овчарският пес — бе тръгнал за вода, когато чу виенето на Мисис.

— Е, сега всичко ви е известно — рече той. — Надявах се само преди това да успеете да се наспите.

— Но защо сте толкова разтревожени и двамата? — учуди се Мисис. — Кутретата ни са живи и здрави.

— Така е, мила. Ти продължавай да им се радваш — нежно отвърна Понго, сетне се обърна към Полковника.

— А ние с теб, момчето ми, да слезем долу да пийнем по глътка — обади се старият пес.

Ах, каква нужда имаше Понго от тази глътка!

— Ела с мен до езерцето — каза Полковникът, като взе кофичката в зъби. — Ще се поразсъниш, поне засега.

Понго имаше чувството, че никога вече няма да му се приспи.

— Аз съм виновен, че допуснах да изживеете този шок — продължи Полковникът, когато двамата излязоха навън на ярката слънчева светлина. — Лейтенантът няма никаква вина. Тя не е обучен наблюдател. Като ми каза първия път, че дворът „гъмжал от далматинчета“, аз, естествено, помислих, че има предвид само вашите кутрета. В края на краищата петнадесет кученца могат да накарат един двор да гъмжи. Едва вчера разбрах каква е работата — след като установих щаба си в Щуротията. Вчера, разбира се, побързах да съобщя новината по Вечерния лай, но не е стигнала до вас.

— Какъв е броят на кутретата? — попита Понго.

— Не мога да кажа с точност, защото изобщо не се спират на едно място, но според мен заедно с вашите са стотина.

— Сто?!

Бяха стигнали езерцето.

— Пийни си — предложи Полковникът.

Понго пак си пийна, после загледа безпомощно Овчарския пес.

— Какво да правя, Полковник?

— Ще поиска ли съпругата ви да спаси само собствените си кутрета?

— В първия миг не е изключено, но след като си даде сметка, че и другите ги чака сигурна смърт…

— Тъй или иначе, вашите не са достатъчно големи, за да предприемат толкова дълъг път. Надявам се, че това ви е известно?