Доуди Смит - 101 далматинци

— Оттук нататък е графство Съфък — победоносно обяви той.

Преминаха бегом през смълчаните улици със стари къщи и излязоха на пазара. Надяваха се да срещнат някое куче и да разберат дали има някакви новини за кученцата по Вечерния лай, но пътят им не бе пресечен дори от котка. Докато пиеха вода от фонтана, църковният часовник удари полунощ.

— Ах, Понго! Вече е утре! — радостно извика Мисис. — Значи днес ще бъдем при нашите кученца!

Нощта напредваше, те преминаваха през множество селца; накрая влязоха в най-дивата и запустяла местност, която бяха видели до този момент. Много бяха горите и полетата, малко — фермите. Толкова беше диво, че Понго не посмя да рискува по преките пътеки, а внимателно се придържаше към пътищата, които бяха тесни и криволичещи. Луната бе скрита зад облаци и той не можеше да разчете малкото пътни знаци, които срещаха.

— Много ме е страх да не отминем селото — каза той. — Никой няма да ни очаква, защото не успяхме да ги предупредим по Вечерния лай за пристигането си.

Обаче грешеше. Внезапно от мрака се разнесе звънко „мяу“!

Те замръзнаха на място. Точно пред себе си, върху едно дърво, съзряха тигрова котка.

— Предполагам, че сте Понго и Мисис — рече котката. — И се надявам, че сте дружелюбно настроени.

— Така е, госпожо, права сте — отвърна Понго. — А вие случайно да не сте котката, която е помогнала при откриването на нашите кученца?

— Аз съм.

— Тогава много, много сме ви благодарни! — възкликна Мисис.

Котката с един скок се намери долу.

— Извинете ме за недоверчивостта, но някои кучета не са в състояние да се сдържат при вида на котка, макар че аз лично не съм имала такива неприятности. Е, ето ви, значи пристигнахте.

— Много мило, че ни чакахте, госпожо — рече Понго.

— Това за мен не е никакво безпокойство, аз и без туй будувам по цели нощи. Можете да ме наричате Писи, макар че истинското ми име е Кипра маца. Много е дълго за повечето хора и жалко, защото то страшно би ми допадало.

— И много ви отива — изрече Понго с галантност, която бе заимствана от Шпаньола. — С вашата стройна фигура и меки сиви лапи.

Рискуваше с последните си думи, тъй като в тази тъмница изобщо не бе в състояние да различи фигурата й, камо ли лапите.

Котката обаче остана очарована.

— Е, успях да запазя фигурата си, а Кипра маца ми викат именно заради лапите. А сега сигурно умирате за някой залък и хубава дълга почивка.

— Кажете ни, моля, дали кутретата са все още живи и здрави — помоли Мисис.

— Всичко беше наред вчера следобед, когато ги видях за последен път. Игриви като котета и кръгли като топки.

— А може ли да ги зърнем — само за минутка — преди да се нахраним и да легнем да спим? — попита Мисис.

— Не можем да се катерим по дърветата като госпожа Кипра — напомни й Понго.

— Няма да ви се наложи — каза котката. — Полковникът е уредил нещата по друг начин. Само че няма да можете да ги видите, преди да ги изкарат на разходка, а дотогава има цели часове. Лошърови не са от ранобудните. Е, хайде, елате да ви запозная с Полковника.

— Полковникът човек ли е? — озадачи се Мисис.

— Божичко, не, разбира се! Това е нашият Овчарски пес. Истински факир в стратегията — питайте овцете. А мен ме направи свой лейтенант.

И котката ги поведе по пътя. Понго попита далече ли е фермата.

— Сега не отиваме там. Полковникът тази нощ е в Щуротията. Безумно място, но сега ни върши добра работа.

Леко се развиделяваше. Скоро пътят се отклони в някаква пустош, а някъде далеч пред тях на фона на просветляващото небе различиха тъмна грамада. След няколко минути Понго видя, че това всъщност е висока каменна стена.

— Пристигнахме — съобщи котката. — Кученцата са зад тази стена.

— Има вид, сякаш опасва затвор — рече Понго.

— Много неприятно място — съгласи се придружителката им. — Полковникът ще ви разкаже историята му.

И тя отби встрани от пътя. Тръгнаха по бодливия пирей, с който бе обрасла местността. Като наближиха, Понго видя, че стената е извита — като че огражда кръгла кула. Над нея се издигаха стволовете на високи дървета и голите им клони чернееха на фона на небето.

— Може да си помислиш, че зад тези стени има най-малкото замък — обади се котката. — Говори се, че наистина щели да строят замък, само че работата нещо се объркала. Останало е само — всъщност сами виждате какво е останало.

Тя ги поведе към ръждясалата желязна порта и двете кучета занадничаха през пръчките. Вече беше достатъчно светло и виждаха надалече. Зад тревната площ, дива като местността, през която минаваха, зърнаха водна повърхност — само че, странна работа, водата сякаш беше черна . Чак тогава видяха причината за това явление. В нея се отразяваше черна къща.