Доуди Смит - 101 далматинци

По-страшна къща Понго и Мисис не бяха виждали. Много от прозорците на голямата плоска фасада бяха зазидани с тухли, не зазиданите приличаха на очи и нос, а вратата — на уста. Само че очите бяха твърде много, носът и устата не си бяха на мястото и от това лицето имаше изкривен вид.

— Тя ни видя! — ужаси се Мисис. И наистина като че ли прозорците на къщата се взираха в тях от напуканото, олющено черно лице.

— Ето ви Пъклен дом — обяви котката.

Тя пак тръгна и те я последваха покрай извитата стена. След няколко минути над върховете на дърветата съзряха извисяваща се кула. Беше построена от груби сиви каменни блокове, също като стената, и напомняше църковна камбанария. Само че без църква. Кулата просто се издаваше от стената. Много от тесните прозорчета бяха изпочупени, камъните около стъклата се ронеха. Кулата още не се беше срутила, но видът й бе такъв, сякаш това щеше да се случи всеки миг.

— Неслучайно са я нарекли Щуротията — поясни котката.

Мисис не знаеше тази дума, но Понго беше виждал нещо подобно и преди, та й разясни. Често наричат така стари, скъпо струващи постройки, чието предназначение не е много ясно и построяването им е било една щуротия и нищо повече.

Котката измяука три пъти и от вътрешността на кулата някой излая три пъти в отговор. Миг след това се отмести резе.

— Полковникът е единственото куче, което познавам, способно да отваря и затваря резета със зъби — гордо изрече котката.

Понго за минута реши и той да се научи.

— Заповядайте, заповядайте — дочу се дрезгав глас. — Или чакайте първо да ви видя, че вътре е още тъмно.

От кулата излезе огромен Овчарски пес. Понго веднага видя, че това не е някакъв наперен военен, а едва кретащ стар воин, който не мисли бързо, но затова пък е надарен с богат опит. Очите му хитро святкаха през гъсталака от сиво-бяла, мека като вълна козина.

— Радвам се, че сте големи Далматинци — одобрително изрече той. — Не че имам нещо против малките кученца, но ако питат мен, друго си е едрата порода. Е, разказвайте, какво ви мина през главата? Снощи по Вечерния лай се чу туй-онуй, но за вас — нито дума.

Докато ги предвождаше навътре в Щуротията, Понго му разказа за деня, прекаран с Шпаньола.

— Изглежда е прекрасен пес — каза Полковникът. — Жалко, че не участва във Вечерния лай. Е, сега, започвайте да лапате. Донесох закуска, в случай че се появите.

Храна имаше много — вкусна селска храна и дълбока кръгла консервена кутия, пълна с вода.

— Как донесохте всичко това? — учуди се Понго.

— Напълних кутията с храната и я дотъркалях дотук от фермата — нали е кръгла. Натъпках я със слама, за да не се изсипе храната. След това взех назаем от най-малкия си питомник Томи малка кофичка за пясък — милото момче ми дава всичко, каквото му поискам. Мога да нося кофичката за дръжката, като я стискам в зъбите си. Шест тура до езерото и кутията беше пълна — добре, че вчера ледът се разтопи. Хайде, пийте! Вода колкото искате.

По време на вечерята котката се държеше като любезна домакиня. Понго внимаваше винаги да се обръща към нея с „госпожа Кипра“.

— Каква е тази „госпожа Кипра“, за която постоянно чувам? — попита внезапно Полковникът.

— Кръстена съм Кипра маца — поясни котката. — И имам пълно право да бъда госпожа.

— Имаш излишно много имена — рече Полковникът. — Писи, защото всички ти викат така. Кипра маца, защото така си кръстена. Писана, защото всички котки са Писани. Аз лично те наричам Лейтенант Писи или само Лейтенант. Мислех си, че това ти допада.

— Харесва ми само Лейтенант, но не и Лейтенант Писи.

— Във всеки случай не можеш да си и госпожа Кипра. Никой няма шест имена.

— Имам право на девет имена, тъй като имам девет живота — настоя котката. — Но ще се съглася на Лейтенант Кипра, а неофициално може да ми викате Писи.

— Дадено — съгласи се Полковникът. — А сега да покажем на гостите къде ще спят.

— Много ви моля — обади се Мисис. — Не може ли, преди да си легнем, да зърнем кутретата?

Котката хвърли бърз поглед към Полковника и рече:

— Казах им, че ще минат часове, докато изведат малките на разходка.

— Освен това прекалено ще се развълнувате и няма да можете да заспите — додаде Полковникът. — А трябва и двамата добре да си отпочинете, преди да започнат тревогите.

— Тревоги ли? — остро попита Понго. — Какво се е случило?

— Давам ви честната си дума, че с кутретата ви нищо не се е случило — отвърна старият воин.

Понго и Мисис му повярваха, но все пак и на двамата им се стори, че тонът му е малко особен, пък и погледът, който му метна котката…