Доуди Смит - 101 далматинци

— А сега да се качваме — енергично продължи Полковникът. — Ще спите на най-горния етаж, защото само там прозорците не са изпочупени. Да ви понося ли на гръб, Лейтенант Кис… искам да кажа, Лейтенант Питра… по дяволите — котке!

— Само едно няма да позволя да ме наричате — просто котка — засегна се тя.

— Права си. И аз мразя да ми викат само куче — съгласи се Полковникът… — Моля за извинение, Лейтенант Кипра. А сега качвай се на гърба ми, ако не желаеш да ходиш пеша.

Котката се метна върху гърба на Полковника и се вкопчи в рунтавата му козина. Понго виждаше за пръв път котка да скача на кучешки гръб с дружелюбни намерения. Беше силно впечатлен — както от доверчивостта на Полковника, така и от факта, че котката е достойна за доверие.

Тесните извити стълби ги изведоха пет етажа по-горе, като Щуротията се оказа претъпкана с изпочупени мебели, стари сандъци и какви ли не боклуци. На най-горния етаж имаше удобна постеля от слама, домъкната от Полковника в един чувал. Мисис обаче прояви най-голям интерес към тесния прозорец, тъй като бе убедена, че той гледа към Пъклен дом.

Веднага изтича да надникне навън. Да, през върховете на дърветата, покрай занемарените овощни градини прозираше гърбът на черната къща — грозен като фасадата, макар и лишен от страховития й вид. Отстрани се виждаше конюшня с ограден вътрешен двор.

— Там ли ще изведат кутретата? — попита тя.

— Да, да — потвърди Полковникът. — Но дотогава има… доста време.

— Няма да мигна, докато не ги видя — настоя на своето Мисис.

— Ще заспите, ще заспите — увери я Полковникът. — С приказките си ще ви приспя на бърза ръка. Съпругът ви ме помоли да ви разкажа историята на Пъклен дом. А сега елате и си легнете.

Понго също изгаряше от нетърпение да види кутретата, но знаеше, че първо трябва да се наспят, затова придума жена си да легне. Полковникът придърпа слама, за да ги завие.

— Тук е хладно, макар че аз лично нищо не усещам. После изпрати котката да намери храна за следващото ядене и заразказва с боботещия си глас. Ето какво научиха Понго и Мисис: някога Пъклен дом е бил обикновена фермерска къща и се наричал Пъкмен — по името на фермера, който го построил преди близо двеста години. По същото време била построена и фермата, където живееха Овчарският пес и котката.

— Двете къщи всъщност много си приличат — поясни Полковникът. — Само че нашата е боядисана в бяло и е много добре поддържана. Спомням се как изглеждаше Пъклен дом, преди да го боядисат черен, и трябва да ви кажа, че съвсем не беше грозен.

Фермерът на име Пъкмен затънал в дългове и продал къщата на някакъв прадядо на Злобара Де Мон, който много харесал нейната усамотеност сред дивата пустош. Намерението му било да я събори и на нейно място да построи фантастичен дом — нещо средно между замък и катедрала — и започнал строежа на стената и Щуротията. (Всичко това Полковникът бе научил по време на гостуванията си във викарията, където живеел местният свещеник.)

Веднага след завършването на стената с тежката й желязна порта плъзнали странни слухове. Селяните, на които се случвало да прекосяват нощем пустите полета, чували писъци и див кикот. Дали зад тази тежка стена нямало затворници? Хората започнали грижливо да пазят децата си.

— Носел се слух — впрочем няма да ви разказвам всичко, защото вече умирате за сън, пък и не съм го чул във викарията. Ще спомена обаче едно нещо — защото то няма да ви подейства както едно време на селяните. Говорело се, че този Де Мон имал дълга опашка. Това също не го знам от викария.

Мисис чу съвсем малка част от разказа на Полковника, защото вече спеше дълбоко, но любопитството на Понго беше събудено.

— По него време вече били преименували къщата на Пъклен дом, а на онзи Де Мон направо си му викали демона. Краят настъпил, когато мъжете от няколко съседни села се стекли една нощ тук със запалени факли, готови да разбият портата и да изгорят къщата. Но като наближили, навън се разразила страшна гръмотевична буря и изгасила факлите. Миг след това портата се отворила от само себе си и навън се появил самият Де Мон в каляската си. Разправят, че гръмотевиците не били от небето, а от него — сини, раздвоени като змийски езици. Мъжете се разбягали с писъци и повече не се върнали. Де Мон също. Тридесет години къщата стояла празна, докато един ден я наели. Оттогава все я дават под наем, но никой не се застоява дълго.

— Все още ли е собственост на Де Монови? — попита Понго.