Доуди Смит - 101 далматинци

Слънчевата светлина, топлината на огъня, гоблените по стените — всичко бе тъй прекрасно, че да ти се прииска да стоиш буден и да се наслаждаваш на гледката. Те така и направиха — за близо минута. В следващия миг, както им се стори, Шпаньолът нежно ги будеше. Слънцето вече залязваше, огънят в камината беше загаснал, в стаята бе хладно. Понго и Мисис сънливо се протегнаха.

— Сега имате нужда от чай — обяви Шпаньолът. — Но преди това глътка въздух. Хайде след мен!

Навън в зимната, обрасла с гъсталаци градина слънцето все още хвърляше последни отблясъци. Понго огледа разкошната стара къща от червени тухли и Шпаньолът обясни, че тя е на четиристотин години, но сега, освен него, сър Чарлс и Джон никой не живее в нея и повечето стаи стоят заключени.

— От време на време бършем праха — заключи Шпаньолът. — Повече не мога да ходя — за мен това е твърде дълга разходка.

Големият прозорец се осветяваше от отблясъците на огъня в камината.

— Най-много седим там, в онази стая. В някоя от по-малките ще ни е по-топло, но сър Чарлс обича големия салон — чу се сребърно звънче. — Ето! На мен ми звъни. Чаят е готов. А сега правете каквото ви кажа.

Той ги поведе към къщата и ги вкара в голяма стая с висок таван. В дъното на стаята в камина гореше буен огън, а пред него бе седнал стар джентълмен, когото не можаха да видят добре, тъй като зад облегалката на стола му бе опънат параван.

— Легнете, ако обичате, зад паравана — прошепна Шпаньолът. — По-късно сър Чарлс ще заспи и ще можете да се приближите до огъня.

Докато Понго и Мисис пристъпваха на пръсти към задната част на паравана, те забелязаха голямата маса, поставена до сър Чарлс, върху която имаше поднос за храна — всичко бе изядено по всяка вероятност, тъй като подносът грижливо бе покрит със салфетка — и необходимите за приготвяне на чай прибори. Водата в сребърния чайник вече завираше върху спиртника. Сър Чарлс напълни порцелановия чайник и го покри със специално калъфче, чието предназначение е да пази водата гореща. След това вдигна похлупака на сребърната съдинка, върху която имаше нарязани филии хляб. Шпаньолът вече се бе настанил до стареца и нетърпеливо потупваше с опашка по пода.

— Ти нещо си изгладнял, а? — попита сър Чарлс. — Я виж какъв чудесен огън имаме за нашите филийки.

И той наниза една филийка върху специална вилица с дълга дръжка. Вилицата беше желязна, а дължината й надхвърляше един метър. Всъщност предназначението й беше да служи като маша — да се наместват горещите пънове в камината. Сър Чарлс обаче й беше намерил друго приложение и много сръчно си служеше с нея — избягваше горящите цепеници и печеше хляба върху нажежените до червено главни. Препечената филия беше готова за нула време. Сър Чарлс я намаза обилно с масло и предложи едната част на Шпаньола, който я изяде, наблюдаван от стареца.

Мисис леко се изненада, че галантният Шпаньол не й предложи първото парче. Още повече се изненада, когато той налапа и второто парче, все така следен с поглед от сър Чарлс. Тя започна да усеща глад и да се притеснява. Не бе възможно милият Шпаньол да ги е поканил на чай, за да му се наслаждават как хубаво се храни. Предложено му бе и трето парче — но този път сър Чарлс се извърна за малко встрани. Шпаньолът моментално прехвърли хляба зад паравана. И така Понго и Мисис започнаха да получават парче след парче, като Шпаньолът хапваше само от време на време, когато сър Чарлс го гледаше. Мисис се засрами заради подозренията си на гладно куче.

— За пръв път, откак те познавам, имаш такъв апетит, момчето ми — обади се старият джентълмен с доволен глас. И продължи да пече филия след филия, докато хлябът свърши. Същата съдба постигна и резените кейк. Накрая сър Чарлс предложи на Шпаньола купичка с чай. Доброто куче я постави досами ръба на паравана, така че Понго и Мисис си пийваха от нея, когато старецът не гледаше към тях. Щом видя, че купичката е празна, той я напълни отново, после пак — докато всички пиха много чай. Макар че цял живот се бяха радвали на добра храна, Понго и Мисис за пръв път вкусиха топли препечени филийки, намазани с масло, и чай със захар и мляко. Завинаги щяха да запомнят този пир!

Най-сетне сър Чарлс се изправи сковано, добави още една цепеница към огъня, върна се в креслото и затвори очи. След малко вече спеше и тогава Шпаньолът покани Понго и Мисис да се приближат до огъня. Те се излегнаха на топло и заразглеждаха стария джентълмен. Лицето му беше цялото в дълбоки бръчки, а самите бръчки бяха някак си отпуснати, така че много им заприлича на стария Шпаньол — или може би Шпаньолът приличаше на сър Чарлс? Огънят осветяваше и двамата, а зад гърбовете им се виждаше огромният прозорец, син от здрача.