Доуди Смит - 101 далматинци

Ами ако Понго е сериозно наранен? Ами ако не е в състояние да продължи? Ами ако тя не успее да намери наблизо храна? Ако се отдалечеше, като нищо можеше да се изгуби. Тя се губеше дори в парка „Риджънтс“ — кажи-речи, всеки път, когато Душкингови се отвържеха от каишката. Те често се смееха, като я виждаха как застава неподвижна и ги търси с поглед като обезумяла. Ами ако не намери обратния път до Понго и той започне да я търси, без изобщо да я намери? Изгубено куче! Дори само думите звучаха ужасно.

Сигурна ли е, че ей сега може да се върне обратно при купата?

„Не е честно — каза си тя. — Не е честно, като съм толкова разтревожена, да усещам и глад.“

Защото й беше прималяло от глад — и от жажда. Опита се да поближе леда в една канавка, но той само й нарани езика, без да утоли жаждата й.

Тъкмо реши, че е по-добре да се връща, за да не изгуби купата сено, когато отпред й се появи тухлена арка, от която се излизаше на дълга, покрита с чакъл алея за леки коли. Мисис се ободри. Това можеше да бъде само входът за някоя голяма къща като онези, в които бяха отсядали с мисис Душкинг, когато и двете бяха моми. В такива къщи обикновено гъмжеше от кучета и имаше просторни кухни с изобилна храна. И тя радостно премина през арката.

Пред себе си не видя къща, защото алеята извиваше. Беше обрасла с бурени и сякаш бе безкрайна — Мисис взе да се съмнява, че изобщо ще я изведе пред някоя къща. Алеята ставаше все по-запустяла и неугледна, дори напомняше повече на горска пътека, а не на път към къща. Пък и много беше тихо — Мисис никога не се бе чувствала тъй сама.

Все по-изплашена, тя взе на бегом поредния завой и изведнъж пред нея се откри просторна ливада с къща в дъното.

Беше стара, построена от същите червеникави тухли, както и арката, с много малки прозорчета с ромбовидни стъкла и един огромен прозорец, който стигаше почти до покрива. Стъклата проблясваха на ранното утринно слънце и имаха весел и гостоприемен вид, ала никъде не се виждаше признак на живот.

„Празна е!“ — отчаяно си помисли Мисис.

Но не беше празна. От един отворен прозорец се подаваше Кокер шпаньол — целият черен, с изключение на муцуната, посивяла от напредналата му възраст.

— Добро утро — поздрави той най-любезно. — С какво мога да ви услужа, скъпа госпожо?

Кокер шпаньолът учудващо бързо схвана цялата история, която Мисис му разказа, особено като се има предвид, че не бе чул нищо по Вечерния лай.

— От години не съм се вслушвал в него — призна си той. — Дори се съмнявам, че изобщо може да достигне до мен. Наоколо на километри разстояние няма никакво куче. Пък и точно привечер, по време на Лая, сър Чарлс има най-голяма нужда от мен, макар че всъщност съм му нужен по всяко време. Не съм дежурен сега, защото се къпе в банята.

Намираха се в просторната, покрита с каменни плочи кухня, където Шпаньолът бе вкарал Мисис, след като я покани да скочи през прозореца.

— Преди да продължите разказа си, ако обичате да закусите, млада госпожо — продължи той и я отведе при пълна с месо чиния.

— Но това е вашата закуска — възпротиви се Мисис, като се опитваше да не се издаде, че умира от глад.

— Нищо подобно. Това, ако искате да знаете, е вечерята ми. Нямах никакъв апетит, а и за закуска няма да съм гладен, макар че всеки момент ще ми я поднесат. Обичам да хапвам само следобед. Побързайте, миличка. Ако не го изядете, ще го изхвърлят.

Мисис се нахвърли лакомо върху месото, но още след първата хапка вдигна глава.

— Съпругът ми…

— За неговата закуска ще се погрижим по-късно — прекъсна я Шпаньолът. — Хайде, дете, искам всичко да изядете.

Така че Мисис яде ли, яде, а сетне дълго време пи вода от бялата порцеланова купичка. За пръв път виждаше такава купичка.

— Това е кучешка купа за вода от осемнадесети век — поясни Шпаньолът. — Предава се от куче на куче в това семейство. А сега, преди да ви се е приспало прекалено много, няма да е зле да доведете и съпруга си.

— О, да! — възкликна с готовност Мисис. — Само ще ви помоля да ми обясните как да намеря отново купата сено.

— Като стигнете края на алеята, свийте вляво.

— Не съм много наясно кое е ляво и кое е дясно, особено ляво.

Шпаньолът се усмихна, после погледна лапите й.

— Сега ще ви кажа как да ги разпознавате. Ето тази лапа с красивото петно е дясната ви лапа.

— Коя тогава е лявата?

— Другата, разбира се.

— Задната или предната?

— Забравете задните лапи.