Доуди Смит - 101 далматинци

Щом Хрътката излезе, Понго и Мисис се нахвърлиха настървено върху храната.

— Макар че не бива според мен да преяждаме преди лягане — отбеляза Понго и затова оставиха недокоснати няколко ментови фондана. (По-късно Мисис ги изяде, както си спеше.)

Настаниха се удобно върху сламената постеля, един до друг, за да се топлят.

— Сигурен ли си, че хранят добре кученцата и се грижат за тях? — пак попита Мисис.

— Напълно съм сигурен. И още дълго време нищо лошо няма да им се случи, защото петната им не са достатъчно големи, за да изглеждат ефектно на кожено палто. Ах, Мисис, колко е приятно да сме си само двамата.

Мисис затупка радостно с опашка — радостно и с облекчение. Защото имаше моменти, когато бе усещала — е, не ревност, а малко тъга, задето Понго е така привързан към Пердита. Тя също много я обичаше, беше й признателна и много я съжаляваше. Друго си е обаче, когато собственият ти съпруг си е само твой, помисли си тя, но се насили да каже:

— Горката Пердита! Нито мъж, нито деца! Никога не бива да й даваме да разбере, че предпочитаме да сме си само двамата.

— Дано успее да успокои Душкингови — обади се Понго.

— Поне ще ги измие добре — рече Мисис и заспа.

Ах, как чудно се наспаха! Това бе първият им истински дълбок сън, откакто изчезнаха кутретата. Дори Вечерният лай не ги обезпокои. А той донесе добри новини, които Хрътката им предаде, когато дойде да ги събуди — веднага щом се мръкна. Кутретата били добре, а Късметчето изпратило съобщение, че им дават повече храна, отколкото са в състояние да изядат. Тази вест разпали апетита на Понго и Мисис и те с удоволствие погълнаха бифтеците, които ги очакваха.

Докато се хранеха, разговаряха с Хрътката, с нейния съпруг и децата им, които живееха в различни къщи. Хрътката обясни на Понго как да се доберат до селото, където трябваше да прекарат следващия ден — това бе уредено посредством Вечерния лай. След бифтеците се заловиха за чудесно парче сирене и точно тогава се зададе кучето на пощаджията с вечерния вестник в уста. Мистър Душкинг бе публикувал най-голямата си обява със снимка на двете кучета (направена по време на съвместния им меден месец).

Понго много се обезсърчи — разбра, че пътят, който си бяха предначертали, вече няма да е безопасен. Минаваше се през много села, където можеха да бъдат забелязани дори нощем — освен ако не изчакваха всички хора да си легнат, а това означаваше загуба на много време.

— Трябва да продължим през нивите — реши той.

— Може да се заблудите — отбеляза съпругът на Хрътката.

— Понго никога няма да се заблуди — гордо заяви Мисис.

— Пък и сега е пълнолуние — додаде Хрътката. Сигурно ще се оправите. С храната ще е много трудно. Бях уговорила в няколко села да ви чакат с ядене.

Понго ги успокои, че добре са се нахранили и до сутринта няма да изгладнеят, но му беше неприятна мисълта, че през нощта напразно ще ги чакат много кучета.

— Ще уредя въпроса по време на лая в девет часа — обеща Хрътката.

Откъм задната врата на конюшнята се дочуха дращене и сумтене. Всички селски кучета бяха дошли да изпратят гостите.

— Трябва незабавно да потеглим — рече Понго. — Къде е нашият млад приятел, който иска отпечатъци от лапите ни?

Най-малкият син на Хрътката пристъпи смутено напред с едно старо меню в уста. Понго и Мисис си сложиха отпечатъците на гърба на листа и благодариха на Хрътката и на цялото й семейство за всичко, което бяха сторили за тях.

Отвън ги чакаха строени в две редици кучета, за да ги приветстват. Никое човешко ухо не би дочуло техните скандирания, тъй като кучетата бяха видели снимката във вечерния вестник и знаеха, че оттеглянето на гостите трябва да стане в абсолютна тишина.

Понго и Мисис се поклониха наляво и надясно и с душене и сумтене благодариха на присъстващите. После, като си взеха сбогом с Хрътката, побягнаха през осветените от луната поля.

— Напред към Съфък! — изрече Понго.

Добре нахранени и отпочинали, те скоро стигнаха едно езерце, където утолиха жаждата си — Хрътката им беше казала да внимават да не го пропуснат. (Нямаше да е безопасно да пият отново от купичката й — наоколо се навъртаха вече доста хора. Пък и духът им беше къде-къде по-висок, отколкото когато напуснаха дома си до парк „Риджънтс“. Колко далечно им се струваше онова време, макар че не бе изминало и едно денонощие, откак лежаха в плетените си кошове до кухненския огън. Разбира се, все така се тревожеха за кученцата си и им беше мъчно за Душкингови. Ала съобщението от Късметчето ги беше ободрило, а един ден се надяваха да компенсират на Душкингови всички неприятности. Пък и — както изтъкна Понго — притесненията на никого не са помогнали, докато тичането на свобода през полето щеше да им бъде от голяма полза.