Доуди Смит - 101 далматинци

— На мен пък ми е студено — излъга той. — Но ей сега ще се стопля.

И като махна с опашка за довиждане на Пердита, той се затича бодро в тръс по улицата, опасваща парка Риджънтс. Мисис не изоставаше от него, но след последното прощално махване към Пердита опашката й тъжно увисна.

След няколко минути Понго пак попита:

— Постопли ли се, Мисис?

— Да, Понго — отвърна тя, без да спре да трепери. А и опашката й бе все така провесена надолу.

Понго разбра, че ако не я ободри, тя няма да е в състояние да се справи с трудностите, които ги чакат. Пък и той самият имаше нужда от насърчение. Затова заговори — за да вдъхне кураж и на двамата:

— Понякога си мисля, че доста сме се изнежили. Не че разглезването вреди на добрите кучета — стига да не му се поддават изцяло. Ако това стане, те се състаряват преждевременно. Не бива да губим вкус към приключението, не бива да забравяме волните си предци. (Тъкмо минаваха покрай зоологическата градина, която се намира в парка „Риджънтс“.) Вярно, че сме разтревожени за кутретата, но колкото сме по-съсипани, толкова по-трудно ще ни бъде да им се притечем на помощ. Трябва да сме храбри, дори весели, и най-важното, трябва да сме убедени, че ще успеем. Стопли ли се, Мисис?

— Да, Понго — отвърна треперещата, провесила опашка Мисис.

Сега прекосяваха моста, който извежда от булеварда край парка в квартал „Камдън Таун“.

— Да поспрем за малко — обади се Понго и се обърна да погледне назад. Не се задаваше никаква кола, никъде в прозорците не проблясваше светлина. Уличните лампи приличаха на стражи, охраняващи спящия парк.

— Мисли си за деня, когато ще се връщаме по този път, а подире ни ще припкат петнадесет кутрета — обърна се Понго към жена си.

— Ах, Понго, вярваш ли?

— Убеден съм. Постопли ли се, мила Мисис?

— Да, Понго. Този път наистина.

— Тогава напред към Съфък!

И когато хукнаха към моста, опашката на Мисис бе вирната също като неговата.

— Не я вири прекалено, мила — рече Понго. — Нека духът ни е висок, а не опашките.

Защото когато опашката на някой далматински дог е извита високо над гърба му, това се нарича „весела“ опашка и се смята за сериозен недостатък.

Мисис все още се смееше на тази шега, когато сърцето й внезапно се разтупка. Насреща им се задаваше полицай.

Понго веднага сви в една странична уличка и скоро бяха в безопасност, далеч от полицая. Ала още като го зърна, Мисис се сети за нещо.

— Ах, Понго, нарушаваме закона! — изстена тя. — Излезли сме без герданите си.

— И много добре сме направили — отвърна Понго. — Защото всеки може да сграбчи куче за гердана му. Виж, за палтото, ти много съжалявам — беше забелязал, че тя пак трепери — този път от страх при вида на полицая.

— Аз пък не съжалявам — храбро изрече Мисис. — Ако съм облечена в палто, как ще позная дали на кутретата им е студено? Те нали са без палтенца. Ах, Понго, как ще пропътуват целия път от Съфък в този студ? Ами ако завали сняг?

— Може би засега няма да пътуват — каза Понго.

Мисис го изгледа изненадано.

— Но нали трябва много бързо да си ги приберем — докато не ги е продал крадецът.

— Засега нищо няма да им се случи — натърти Понго на думата „засега“. Разбра, че е време да каже истината на жена си. — Хайде да си починем за минутка — предложи той и я поведе към един закътан вход. После внимателно заговори: — Скъпа Мисис, нашите деца не са откраднати от обикновен куче крадец. Не се плаши. Помни, че сме тръгнали да ги спасяваме. Откраднати са по нареждане на Злобара Де Мон — за да си направи от кожите им палто. Бъди храбра, Мисис!

Краката на Мисис се бяха подкосили и тя лежеше безжизнена на стъпалото, дишаше тежко, а в очите й се четеше неизразим ужас.

— Всичко ще е наред, мила — успокояваше я Понго. — Още няколко месеца ще са в безопасност. Прекалено малки са, за да бъдат… за да бъдат използвани за ушиване на палто.

Мисис потрепери. После с мъка се изправи на крака.

— Връщам се! — възкликна тя. — Ще се върна и ще разкъсам Злобара Де Мон на парченца!

— От това няма да имаме никаква полза — твърдо се възпротиви Понго. — Първо трябва да спасим децата, а отмъщението — сетне. Напред към Съфък!

— Добре тогава, напред към Съфък! — съгласи се Мисис и се затича с разтрепераните си крака. — Но ние ще се върнем, Злобара Де Мон!

Скоро се почувства по-добре, защото Понго я убеди, че кутретата, чиито кожи са нужни за кожено палто, ще бъдат добре хранени и гледани и ще ги държат заедно, на едно място. Обикновените кучекрадци досега да са ги продали, и то все на различни хора. Тя му задаваше въпроси и той сподели с нея първоначалните си подозрения — как внезапно си е спомнил онази вечер, когато лежаха под рояла в червения мраморен салон и за пръв път видяха Злобара.