Доуди Смит - 101 далматинци

Станало така, че по време на разходката си старият Овчарски пес минал покрай тази къща. Той ускорил крачка, тъй като нямал никакво желание да се срещне с братя Лошърови. И в този миг през високата ограда нещо прелетяло и тупнало в краката му.

Било кокал, установил той с удоволствие, но без никакво месо, както забелязал с огорчение. Кокалът бил стар и изсъхнал и целият бил изподраскан по много особен начин. Драсканиците съставлявали букви. А буквите били:

SOS

Някой моли за помощ! Някой там, зад високия зид и голямата омотана с вериги и заключена с катинари порта! Овчарският пес излаял ниско и предпазливо. Отвърнал му писклив остър лай. После се чуло изскимтяване, сякаш кучето било ударено. Овчарският пес излаял отново: „Ще направя каквото мога!“, вдигнал кокала и го понесъл в зъбите си обратно към фермата.

Там показал кокала на котката и я помолил за помощ. После двамата се върнали тичешком при самотната къща. Отзад открили едно дърво, чиито клони стигали до оградата. Котката се покатерила, минала по клоните и скочила върху едно дърво от другата страна на оградата.

— Внимавай много! — излаял предупредително Овчарският пес. — Братята са големи бандити, не забравяй!

Котката се спуснала заднишком на земята и се шмугнала в храсталака. Така се приближила до старата тухлена ограда около конюшнята. През оградата се дочувало скимтене и шумно дишане. Скочила най-горе на оградата и погледнала.

В следващия миг един от братята я забелязал и я замерил с камък. Тя едва се свила в последния момент, за да не я улучи, скочила от оградата и хукнала да си спасява кожата. Само след две минути се намерила отново в безопасност, при Овчарския пес.

— Там са! — съобщила ликуващо! — Гъмжи от далматинчета!

Овчарският пес бил голям специалист по Вечерно лаене. Тази вечер, тъй като разполагал с най-важната новина в цялото кучешко царство, надминал себе си. Така пропътувало съобщението, предавано от селски и домашни кучета, от големи и малки породи. Понякога лаят изминавал разстояния от един километър, друг път само няколко метра. Един остроух Кернтериер спасил веригата, застрашена от прекъсване, като го доловил от разстояние близо километър и половина, и за малко да се пръсне от лай самият той, за да го предаде на съседното куче.

Веригата се предавала през много километри голи полета, през обширни предградия, през цялата мрежа на лондонските улици, като постепенно се стабилизирала. От дълбините на графство Съфък чак до върха на Примроус Хил, където Понго и Мисис стояли замръзнали като статуи и слушали ли, слушали.

Кутретата открити в самотна къща. SOS върху стар кокал…

Мисис не успяваше да схване всичко, но Понго не пропусна нито дума. Последваха указания как да стигнат до селото, упътвания как да пътуват, предложения за гостоприемен подслон по пътя. Кучешката верига беше в пълна готовност да предаде родителски напътствия на кутретата — Овчарският пес щеше да им излае посред нощ през оградата.

Отначало Мисис беше тъй развълнувана, че не се сети нищо, ала Понго отчетливо излая:

— Кажете им, че тръгваме веднага! Още тази вечер! Да не се отчайват!

Мисис също се окопити:

— Предайте им нашата обич! Кажете на Черноушко да се грижи за Изтърсачето! Късметчето да не се пише много смел! Дунди да не прави бели!

Щеше да каже по нещо за всяко от петнадесетте кутрета, ако Понго не й бе прошепнал:

— Достатъчно, скъпа! Не бива да усложняваме излишно съобщението. Остави Датския дог да започне веднага предаването.

Така те излаяха „Край!“ и настъпи мъртва тишина. След малко, макар и не много отчетливо, отново чуха Датския дог. Този път обаче той не се обръщаше към тях. Онова, което чуха, бе собственото им съобщение, потеглило към Съфък.

Докато прибираха Душкингови у дома, Понго рече:

— Чу ли кой е собственикът на къщата, където са затворени кутретата?

— Не, Понго. Боя се, че не долових много от нещата, които излая Датският дог.

— Ще ти кажа всичко, но по-късно.

Той беше изправен пред труден проблем. Знаеше, че най-страшните му подозрения са се оправдали и че е време Мисис да научи истината. Обаче ако й кажеше всичко преди вечеря, тя можеше да изгуби апетита си, а ако й го кажеше после, може би щеше да повърне вечерята си. Затова все още мълчеше. Накара я да си изяде всичко, до последната троха, а после заедно с него да моли лелите за още — което те им дадоха с голямо удоволствие.

— Може би дълго време няма да сложим нищо в устата си — обясни й той.