Доуди Смит - 101 далматинци

Докато лелите хранеха Душкингови, кучетата съставяха своя план на действие. Пердита веднага предложи да ги придружи до Съфък.

— Все още си много слаба и няма да издържиш на дългия път, мила Пердита — рече й Мисис. — Пък и с какво ще ни помогнеш?

— Бих могла да мия кутретата.

Понго и Мисис я увериха, че по-добър мияч на кутрета от нея не познават, но главното й задължение сега ще бъде да утешава Душкингови. И самата тя знаеше, че е така.

— Тъй ми се иска да им обясним по някакъв начин защо ги напускаме — тъжно въздъхна Мисис.

— Ако можехме да им обясним, нямаше да има нужда да ги напускаме — рече Понго. — Тогава щяха да ни закарат дотам с колата и да повикат полиция.

— Моля те, нека опитаме още веднъж да проговорим на техния език — обади се Мисис.

Душкингови седяха до запалената камина в просторната бяла дневна. Зарадваха се на кучетата и им предложиха да се изтегнат на канапето. Ала Понго и Мисис нямаха никакво желание да си подремнат удобно. Застанаха един до друг и умолително загледаха младата двойка.

После Понго тихо изджафка:

— Бау! Бау! Бъфък!

Мистър Душкинг го потупа по главата, но нищо не разбра.

После и Мисис опита:

— Бау! Бау! Бъфък!

— Да не би да се опитваш да ни кажеш, че кутретата са в Съфък? — попита мисис Душкинг.

Кучетата бясно замахаха с опашки. Ала мисис Душкинг само се шегуваше. Работата беше безнадеждна, а и кучетата си знаеха предварително, че от намерението им няма да излезе нищо.

Кучетата никога не ще проговорят езика на хората, както и хората няма да се научат да говорят по кучешки. Много кучета обаче разбират почти всички човешки думи, докато хората рядко различават повече от пет-шест вида лай, ако изобщо различават и толкова. А лаят представлява само една незначителна част от езика на кучетата. Една махаща опашка може да изразява толкова неща! Хората знаят, че щом кучето маха с опашка, значи е доволно, но не и от какво именно е доволно. (Всъщност много умно от тяхна страна, че се досещат какво изобщо означава една махаща опашка, тъй като самите хора нямат опашки.) Освен това има различни видове душене и скимтене, наостряне на ушите — и всичко това изразява различни неща. А колко много говорят кучешките очи!

Тази вечер Понго и Мисис говореха предимно с очите си, защото знаеха, че Душкингови разбират поне една дума с очите — думата „обич“, и кучетата я повтаряха непрестанно, облегнали глави на своите питомци. А те все им казваха „милия Понго“ или „милата Мисис“.

— Молят ни да открием кученцата им, знам си — въздъхна мисис Душкинг, но така и не се сети, че освен думата „обич“ кучетата казваха още: „Ние сами ще си открием кученцата. Извинете, че ви напускаме. Вярвайте, че ще се върнем здрави и читави“.

В единадесет часа кучетата целунаха за последен път ръцете на мисис Душкинг и изведоха мистър Душкинг на последната му за деня разходка. Пердита също се присъедини към тях. Тя бе прекарала вечерта с лелите, усетила, че Понго и Мисис може би предпочитат да останат насаме със своите питомци. После и трите кучета се настаниха в плетените си кошове и къщата утихна, приготвила се за сън.

Но не за дълго. Малко преди полунощ Понго и Мисис станаха, изядоха няколко предвидливо скрити бисквити и се напиха до насита с вода. След това се сбогуваха с много обич с потъналата в сълзи Пердита, отвориха с муцуна едно прозорче в задната част на къщата и излязоха в дворчето. (Знаеха, че не могат да отворят предната порта.) Внимателно затвориха пак с нос прозорчето, за да не настине Пердита, и заобиколиха дворчето покрай оградата, за да й се усмихнат за последен път (Кучетата се усмихват по различни начини; Понго и Мисис сбръчкваха носове.) Тя стоеше до кухненския прозорец и храбро се опитваше да им махне с опашка.

Зад гърба на Пердита Мисис зърна трите постлани с възглавнички плетени коша до червения отблясък на огнището.

А този свят бе тъй студен. Нощта беше ясна, звездите ярко светеха, но вятърът беше пронизващ. Ех, ако можеше да вземе красивото си синьо палтенце, висящо на една кука в топлата кухня!

Понго видя, че тя потреперва. Много е тежко за един любящ съпруг да гледа как жена му трепери от студ.

— Студено ли ти е, Мисис? — загрижено попита той.

— Не, Понго — отвърна тя и пак потрепери.

Спомни си колко много мирни нощи бе прекарала в своя собствен кош, в онези щастливи времена, когато едно куче можеше да заспи с мисълта за предстоящата закуска. Горката Мисис! Тя, разбира се, обичаше Понго, кутретата, Душкингови, лелите и милата Пердита — обичаше ги повече от всичко на света. Ала също така обичаше и житейските удобства. Никога преди домът не бе й се струвал тъй скъп, както в този момент, когато го оставяше, за да се впусне в опасния и непознат свят.