Доуди Смит - 101 далматинци

— Имам приятели из цяла Англия — излая той със силния си гръмовен глас. — И ще дежуря денонощно. Кураж, кураж, о кучета от парка „Риджънтс“!

Почти се беше смрачило. Душкингови много деликатно дадоха да се разбере, че биха искали вече да ги приберат у дома. Така че, след като размениха още няколко думи с Датския дог, Понго и Мисис ги поведоха надолу по „Примроус Хил“. Кучетата, които бяха откликнали, вече мълчаха, но Вечерният лай се разрастваше като постоянно разширяващ се кръг. И той щеше да продължи, докато луната се издигне високо над Англия.

На другия ден започнаха да се обаждат много хора, прочели обявите на мистър Душкинг, за да изкажат съболезнованията си. (Злобара Де Мон също се обади и много се разстрои, като научи, че кутретата са били откраднати, докато тя е разговаряла с леля Пудинг.) Ала никой с нищо не можеше да помогне. Скотланд Ярд беше Силно Озадачен. Така че Душкингови, лелите и кучетата прекараха още един много тревожен ден.

Малко преди да се смрачи, Понго и Мисис отново дадоха да се разбере, че желаят да изведат Душкингови на разходка. Като излязоха, кучетата отново ги отведоха на върха на „Примроус Хил“. Пак застанаха едно до друго и излаяха три пъти откъслечно и рязко. Този път обаче, макар и недоловимо за човешкото ухо, лаят се различаваше от снощния. Той не означаваше:

Помощ! Помощ! Помощ!

А:

Готови! Готови! Готови!

Първи откликнаха кучетата, които събираха новините от цял Лондон. Съобщения се получиха от изисканата западна част на Лондон — Уест Енд, от не дотам изисканата източна част — Ийст Енд, и южно от Темза. И всички съобщаваха едно и също:

До Понго и Мисис Понго от парка „Риджънтс“.

Нямаме известия за вашите кутрета. Безкрайно съжаляваме. Край на съобщението.

Горката Мисис! Тя така се бе надявала, че кутретата са все още в Лондон. Тайните подозрения на Понго го бяха навели на мисълта, че единствената възможност е в новините от провинцията. И много скоро започнаха да ги получават, препредавани през цял Лондон. Ала всички гласяха едно и също:

До Понго и Мисис Понго от парка „Риджънтс“.

Нямаме известия за вашите кутрета. Безкрайно съжаляваме. Край на съобщението.

Колко пъти Понго и Мисис излайваха сигнала: „Готови!“, всеки път с нова надежда! И колко пъти ги чакаше горчиво разочарование. Най-накрая остана да чуят само Датския дог от Хампстед. Излаяха му сигнала — той бе последната им надежда.

В отговор избумтя басовият му лай:

До Понго и Мисис Понго от парка „Риджънтс“.

Нямам известия за вашите кутрета. Безкрайно съжалявам. Край на…

Датският дог млъкна насред съобщението. Миг по-късно пак залая:

Чакайте! Чакайте! Чакайте!

Замръзнали от напрежение и с разтуптени сърца, Понго и Мисис зачакаха. Чакаха толкова дълго, че мистър Душкинг сложи ръка върху главата на Понго и рече:

— Какво ще кажеш, да си тръгваме, момчето ми?

За пръв път, откак се бе родил, Понго с рязко движение освободи главата си от ръката на мистър Душкинг и отново замръзна в очакване. Най-сетне Датският дог пак се обади, а гласът му забоботи победоносно в спускащия се здрач:

До Понго и Мисис Понго.

Известия! Най-после имаме известия! Чакайте да ви съобщим подробностите!

Беше се случило нещо невероятно! Тъкмо когато се канеше да сложи край на предаването си, Датският дог чу съобщението на един шпиц с пискливо гласче.

Той бе научил новината от някакъв пудел, който пък я чул от боксер, а той от своя страна от пекинез.

Кучета от едва ли не всички породи бяха пренесли известието — както и голям брой псета от неизвестни породи (не че това ги прави по-лоши или по-глупави). Общо четиристотин и осемдесет кучета бяха предавали като щафета новината, която бе пропътувала по този начин близо сто километра. Всяко куче бе започвало със сигнала: „Важно!“, което бе затваряло, устите на всички клюкарстващи събратя. Макар че не бяха много кучетата, отдали се на клюки през тази вечер — почти без изключение Вечерният лай бе посветен на липсващите кутрета.

Ето каква бе странната история, която научиха Понго и Мисис: няколко часа преди това възрастен Овчарски пес, живеещ във ферма в отдалечено село на графство Съфък, излязъл на обичайната си следобедна разходка. Знаел за изчезналите кученца и тъкмо обсъдил тази тема с тигровата котка на фермата — голяма негова приятелка.

Малко встрани от селото, всред безлюдна местност, се издигала стара къща, цялата обградена с необичайно висок зид. В къщата живеели двама братя — Сол и Джаспър Лошър, но те само се грижели за нея в отсъствие на собственика. Мястото се ползвало с лоша слава — на никое местно куче и през ум не му минало да провре муцуна през високата желязна порта. Пък и самата порта винаги била заключена.