Доуди Смит - 101 далматинци

Няколко дни по-късно кученцата вече умееха сами да си лочат млекце, да ядат млечен пудинг и хляб, накиснат в сос от месо. Освен това израснаха и вече не можеха да живеят в долапите. Мисис и нейните осем кутрета се преместиха долу в пералното помещение, а Пердита и другите седем имаха на разположение цялата кухня — където непрекъснато се пречкаха из краката на лелите.

— Жалко, че не можем и тях да прехвърлим в пералнята, при братята и сестрите им — рече една сутрин леля Пудинг.

— Мисис може да им направи нещо — няма да разбере, че са си нейни — съгласи се леля Иконом. — Пък и двете с Пердита току-виж се сбили.

Понго чу този разговор и реши, че нещо трябва да се направи. Защото знаеше, че независимо как биха постъпили в такъв случай разни обикновени кучета, неговата Мисис ще си познае дечицата и двете с Пердита няма да се сбият. Така че поговори с жена си през долната пролука на вратата на пералнята и още същия следобед, докато лелите бяха на горния етаж, той подскочи високо, успя да натисне дръжката и отвори вратата. Мисис веднага изхвърча навън заедно с осемте си кученца и когато лелите слязоха, завариха Понго, Мисис и Пердита да си играят щастливи с петнадесет кутрета — които така се бяха смесили, че лелите изгубиха сума време да установяват кои деца от коя майка се гледат.

След този случай всички кученца заживяха в пералнята. Вратата стоеше отворена, препречена с една летва, достатъчно високо, за да не могат малките да излизат, и достатъчно ниско, за да могат Мисис и Пердита да я прескочат, когато им се отиваше в кухнята.

Вече беше месец декември, ала времето все още беше хубаво и удивително топло, така че малките можеха да си играят на двора по няколко пъти на ден. Там бяха в пълна безопасност, тъй като на вратата в горния край на стъпалата, които извеждаха на улицата, бяха поставили здрава заключалка. Една сутрин, когато трите кучета и петнадесетте кутрета бяха излезли на въздух, Понго видя, че някаква висока жена наднича през оградата на двора.

Веднага я позна — това бе Злобара Де Мон.

Беше облечена, както винаги, в съвършено семплото си наметало от бял визон, но под него имаше и палто от кафяв визон. Шапката й също бе от пухкава кожа, ботушите й бяха подплатени с кожа, а на ръцете си имаше огромни ръкавици — също кожени.

„Какво ли ще облече, когато настъпят истинските студове?“ — запита се леля Иконом, която тъкмо излезе на двора.

Злобара отвори вратата и слезе по стъпалата.

— Какви сладки кученца! — рече тя.

Късметчето, както винаги пръв, дотича до нея и заръфа кожата около кончовете на ботушите й. Злобара го вдигна на ръце и го притисна до наметалото си, сякаш беше част от дрехата.

— Каква прелестна подкова! — възкликна тя, като се загледа в петната по гърба му. — До едно са с много хубави петна. Пораснаха ли достатъчно, за да се отделят от майка си?

— Почти — отвърна леля Иконом. — Но няма да им се наложи. Мистър и мисис Душкинг ще си ги запазят всички — до едно!

Понякога лелите се питаха как ли ще се справят с това.

— Колко мило! — продължи Злобара и се заизкачва по стъпалата, все така притиснала Късметчето до наметалото си. Понго, Мисис и Пердита излаяха остро, всички едновременно, а Късметчето се пресегна и захапа ухото на Злобара. Тя изпищя и го изтърва. Леля Иконом едва свари да го подхване в престилката си.

— Ама че жена! — промърмори сърдито леля Пудинг, която тъкмо бе излязла на двора. — Може така да изуми кученцата, та чак петната им да избледнеят! Какво има, Късметче? — попита тя, защото кутрето се бе втурнало към пералнята и сега жадно лочеше вода: ухото на Злобара имаше вкус на чер пипер.

С всеки изминат ден кученцата ставаха все по-силни и по-самостоятелни. Вече се хранеха изцяло сами, като освен попара с мляко и млечен пудинг ядяха и накълцано месо. Мисис и Пердита вече спокойно можеха да ги оставят сами за час, че и за повече, така че трите големи кучета всяка сутрин извеждаха мисис Душкинг и леля Иконом на разходка в парка, докато леля Пудинг готвеше обяда и наглеждаше кученцата. Една сутрин, тъкмо ги беше пуснала на двора, и на вратата се позвъни.

Беше Злобара Де Мон. Като чу, че мисис Душкинг я няма, тя заяви, че ще влезе вътре да почака. Задаваше безброй въпроси за Душкингови и кутретата и така се разприказва, че по едно време леля Пудинг й рече, че трябва да я остави, за да слезе долу и да пусне кученцата вътре в къщата, защото задуха студен вятър. Злобара каза, че ще се поразходи и тя из парка — може би ще срещне там мисис Душкинг.