Доуди Смит - 101 далматинци

Родила се в голяма къща в едно провинциално имение недалеч от мястото, където я намерила мисис Душкинг. Макар и много мила, тя не била ценна като братята и сестрите си — петната й били по-малки, а опашката й не била съвършено права (изправила се по-късно, като пораснала). Така че никой богат или влиятелен човек не пожелал да стане неин питомник и била дадена на един фермер, който, макар да не бил жесток с нея, не й дал обичта, от която далматинците имат такава нужда. Освен това я оставил да тича на свобода, което не е полезно за никое куче.

След време много й се приискало да се омъжи, ала нейният питомец не й уредил женитба, а тъй като фермата била доста отдалечена от околните села, никое куче не дошло да я ухажва. Така че един ден тръгнала сама да си търси мъж.

Пътят за селото минавал през една обширна мера, на която била спряла голяма, много красива лека кола. Групичка хора си били устроили излет, а около тях се въртял великолепен далматински дог с кафяви петна. Далматинците с кафяви петна са доста голяма рядкост. Пердита била единствената в цялото си семейство и винаги гледала на себе си като на изрод. Ала за кучето на общинската мера веднага разбрала, че не е никакъв изрод, а много ценно животно, защото имало прекрасен гердан и ядяло пиле от ръката на богато облечена дама. В същия миг то зърнало Пердита.

Това било любов от пръв поглед. Без дори да си направи труда да дояде пилето, то с няколко скока се озовало до нея и преди да успеят да им попречат, двамата вече навлезли навътре в гората. Там набързо уредили женитбата си и се заклели един на друг във вечна любов. След това щастливият съпруг рекъл на жена си, че тя, естествено, трябва да отиде да живее с него и я повел обратно на поляната. Ала щом се показали, насреща им се появил фермерът, при когото живеела Пердита, в раздрънканата си кола. Той я напъхал насила вътре, а излетниците завлекли съпруга й в своята кола. Кучетата се съпротивлявали и виели, но напразно. Колите потеглили в противоположни посоки.

Девет седмици след женитбата Пердита родила осем кутрета. Фермерът не й давал допълнителна храна, нито й помагал в храненето на кученцата, така че тя започнала да отслабва с всеки изминат ден. Когато дечицата й навършили един месец, тя била станала само кожа и кости. Тогава фермерът започнал да слага храна пред кутретата и те бързо се научили да ядат, ала въпреки това сучели от Пердита колкото мляко имала, така че й било невъзможно да възвърне теглото си. Била съвсем млада майка, самата тя доскоро кутре, но обичала децата си с цялата си душа и правела за тях всичко, каквото можела. И докато тя слабеела, те пълнеели.

Петната по далматинците започват да избиват след втората седмица от раждането им. Когато станали на шест седмици, вече нямало съмнение, че децата на Пердита щели да бъдат с много красиви петна и изключително ценни — Пердита чула фермерът да казва това на някакъв непознат, който пристигнал една сутрин във фермата. Тя все още ги дохранвала с млякото си — изяждали всичко, което им давал фермерът, а след това идвали да сучат от нея. После заспивали доволни в стария сандък, който й служел за легло.

Един следобед се събудила и до себе си не намерила нито едно кученце. Претърсила къщата и целия двор — нищо. Изтичала на пътя, изплашена, да не би да ги е прегазила някоя кола. Тичала така напред-назад, като от време на време спирала, за да лае. Ала в отговор не чула кутренцата си. Малко след това заваляло. Тя си представила как децата й се измокрят до кости и залаяла още по-отчаяно. За малко да я смаже кола — спасила се само благодарение на пъргавия си отскок в мръсната канавка, където калта се набила в очите и ушите й. Когато стигнала поляната, където се запознала със съпруга си, вече треперела от студ, а краката едва я държали. Споменът за изгубения любим само я направил още по-нещастна. От предишния следобед нищо не била слагала в устата си — фермерът я хранел само веднъж на ден. Най-сетне, премаляла от глад и напълно сломена духом, тя изгубила съзнание. Скоро след това я открила мисис Душкинг.

Това бе цялата история на Пердита. Само едно скри от Понго — че фермерът я наричал „Лекето“ — Пердита й харесваше много повече.

Понго й съчувстваше от все сърце и се постара да я утеши както може. Каза, че според него и кученцата не са се изгубили. По-вероятно да са били продадени — може би на непознатия, който се отбил във фермата. Това е най-доброто, което би могло да им се случи, защото щом са ценни, значи за тях се грижат добре. Във фермата никога не биха получавали достатъчно храна, след като пораснат. Пердита се съгласи с него. А двете мънички кутрета в кошницата до нея й действаха тъй успокоително — както и милите думи, които Понго й наговори — че й бил крайно признателен, задето ги храни. Скоро тя се почувства много по-добре и заспа — стоплена и сита.