Доуди Смит - 101 далматинци

Той забеляза с облекчение, че Мисис бяга добре и е в отлична форма. Тъй като бе получавала обилна храна, докато кърмеше кученцата, тя не отслабна като Пердита, на която не бяха давали допълнително ядене след раждането на нейните деца.

— Ти си много красиво куче, Мисис — рече Понго, — и аз се гордея с теб.

От тези думи жена му още повече се разхубави и Понго се почувства още по-горд. След малко додаде:

— Как смяташ аз в добра форма ли съм?

Мисис отвърна, че според нея той изглежда прекрасно, и съжали, че не го каза, преди да я попита. Не че мъжът й беше суетно куче, но всеки съпруг иска да е убеден, че жена му много му се възхищава.

И така, те тичаха рамо до рамо, една чудесна двойка. Тази нощ не духаше и затова сякаш бе по-топло от предишната, ала Понго знаеше, че температурите са много ниски, а когато след няколко часа стигнаха второ езерце, повърхността му бе скована от тънка ледена кора. Те лесно я пробиха и пиха вода, но Понго започна да се пита притеснено къде ли ще ги свари утрото, защото в това студено време трябваше да бъдат подслонени. Тъй като тичаха през полетата, а не по пътя, той се съмняваше, че ще открият селото, където ги очакваха, но бе уверен, че повечето кучета вече са чули за тях и с готовност ще им се притекат на помощ. „Дано само да сме близо до някое село, мислеше си той, за да попаднем на кучета.“

Скоро след това излязоха на тесен селски път и тъй като току-що бяха чули как часовник на църковна камбанария бе ударил полунощ, Понго прецени, че едва ли ще срещнат човек по пътя. Надяваше се да види пътна табела, за да се увери, че тичат в правилна посока. Изминаха около километър и половина и стигнаха едно заспало село. На влизане в селото имаше табела, която Понго успя да разчете на лунната светлина. (Много го биваше да чете — като малък си беше играл с азбучни кубчета.) Всичко беше наред. Прекосяването на полето им бе спестило много километри път и сега се оказа, че са навлезли дълбоко навътре в графство Есекс. (Селото, където ги бяха очаквали, бе останало далеч зад гърба им.)

Лошото беше, че чудно хубавият бифтек бе изяден тъй отдавна — или поне на тях така им се струваше. А в такъв късен час нямаше никаква надежда да си набавят храна. Единственото, което им оставаше, бе да продължат напред и все повече да огладняват.

Когато взе да развиделява, двамата се чувстваха съвсем измръзнали — отчасти защото бяха гладни и изморени и отчасти, защото все повече застудяваше. Ледът на повърхността на езерата, покрай които минаваха, ставаше все по-дебел, докато накрая стигнаха едно езерце, от което не можаха да се напият — ледената покривка се оказа тъй плътна, че не успяха да я разбият.

Понго започна силно да се безпокои — в местността, където бяха попаднали, почти не се срещаха села. Къде да хапнат? Къде да се подслонят? Къде да се скрият и да спят през люто студения ден, който ги очакваше?

Нищо не каза на Мисис за опасенията си, а тя не си признаваше, че е изгладняла. Опашката й обаче увисна, а крачката й ставаше все по-бавна. Той се чувстваше ужасно: уморен, гладен, разтревожен и дълбоко посрамен, че е допуснал красивата му жена да понася лишения. Не може, каза си той, да не попаднем скоро на някое село или поне на голямо имение.

— Дали да не си починем малко, Понго? — обади се най-сетне Мисис.

— Не бива, Мисис, преди да сме намерили кучета, които да ни помогнат — отвърна той и в следващия миг сърцето му се преобърна. Пред себе си зърна няколко къщи със сламени покриви! Съвсем бе разсъмнало и той видя как от комините се вие пушек. Не можеше да няма кучета! — Ако някой се опита да ни хване, трябва веднага да хукнем през полето — каза той на жена си.

— Да, Понго — съгласи се тя, макар да знаеше, че не е в състояние вече кой знае колко да бяга.

Стигнаха първата къща. Понго тихо излая. В отговор не се чу кучешки лай.

Продължиха напред и скоро разбраха, че това не е истинско село, а просто няколко самотни къщи, повечето изоставени и полуразрушени. Като се изключи пушекът, който се виеше от един-два комина, нямаше друг признак на живот — поне докато стигнаха последната къща. Там на прозореца видяха малко момченце.

То също ги зърна и побърза да отвори вратата на къщата. В ръката си държеше дебела филия, намазана с масло, и сякаш им я протягаше.

— Спокойно, Мисис — предупреди Понго. — Да не го изплашим.

Те минаха през отворената порта и прекосиха покритата с плочи пътека, като махаха с опашки и гледаха с обич малкото момченце — а също и хляба с маслото. Детето безстрашно им се усмихваше и размахваше филията. И изведнъж, когато бяха само на два-три метра от него, то се наведе, взе един камък от земята и го метна по тях с всичка сила. Засмя се радостно, като видя, че камъкът улучи Понго, влезе в къщата и затръшна вратата.