Доуди Смит - 101 далматинци

И те се изненадаха приятно, че кученцата мигновено утихнаха. Чуваше се само шумоленето на сухите паднали листа, по които удряха петнадесет щастливи опашчици.

— А сега — мирно! — каза Късметчето.

Опашлетата замръзнаха.

— Уча ги да се подчиняват на заповеди — обърна се кутрето към Полковника.

— Браво, момчето ми. Чакай да си спомня — май те направих ефрейтор днес следобед? Сега те повишавам в чин сержант. Ако всичко върви добре, нищо чудно до следващата седмица да станеш офицер. А сега да вървя при питомника си Томи — време му е да се къпе.

Той каза на Понго, че ще се върне след два часа и добави:

— Опитай се да се измъкнеш, за да ми съобщиш какво мислиш за положението — или изпрати сержанта.

— Няма ли да дойдете да погледате телевизия, сър? — попита Късметчето.

— Изключено е, докато братята са будни. Дори те не биха ме взели за далматински дог.

И той си тръгна, а Късметчето отпрати братята и сестрите си обратно в кухнята, след което вкара вътре родителите си.

— Стойте отзад, докато очите ви свикнат с тъмнината — заръча им то.

И наистина в кухнята беше много тъмно. Единствената светлина идваше от екрана и от огъня на просторната кухня. А тъй като стените и таванът бяха боядисани в яркочервено, те не отразяваха никаква светлина. Освен това вътре беше много топло — повече, отколкото би могло да се очаква от огъня. Това бе тъй, защото Злобара беше прокарала парно отопление още когато имаше намерение да се засели в къщата.

Най-сетне Понго и Мисис започнаха да виждат горе-долу добре и пред погледите им се разкри странна гледка. На самия под върху голи дюшеци лежаха двама мъже, впили очи в екрана на телевизор, който бе само на метър от тях. Зад гърба им се бяха строили в редици кутретата — най-малките най-отпред, по-големите зад тях. Онези, които не се интересуваха от предаването, спяха пред камината. Топлата червена стая бе особено уютна, макар Понго да имаше чувството, че се намира в устата на гигантско чудовище.

— Дай да настаним мама при нашите, а теб ще те разведа из стаята — всички кутрета искат да те видят. Тате, нали ще ги спасиш до едно ?

— Надявам се — отвърна Понго с безпокойство и все повече недоумяваше как ще се справи с тази задача.

— И аз така им казах, ама те са доста разтревожени. Ей сега ще им известя, че могат да разчитат на теб.

Той прошепна нещо на първото куче от редицата и слухът се понесе като вятър по житно поле. Човешкото ухо едва ли би различило дори един звук, освен може би едно-две потупвания с опашки, но и те бяха заглушени на минутата. Всички разбираха, че не бива с нищо да издадат присъствието на Понго, така че когато той мина безмълвно покрай редиците, никой дори не помръдна. Ала той много добре усещаше любовта и доверието им, които го обливаха на вълни. И изведнъж всички кутрета му станаха близки, придобиха реален облик — не бяха само проблем, който трябваше да реши. Почувства се техен баща. И разбра, че никога не би могъл да ги изостави.

Най-мили му бяха големите кученца в задните редици. Някои от тях почти бяха израснали — по-скоро млади кучета, отколкото кутрета. Сладки непохватни същества с тромави крака. Спомни си собствената си съвсем не далечна младост. Запита се още колко време кожите им ще бъдат в безопасност от Злобара — дали тя ще има търпението да изчака да поотраснат? И дали тези кученца знаеха опасността, която с всеки изминат ден ставаше все по-голяма? Нещо в погледите им му подсказа, че знаят. А много от тях се намираха в това ужасно място вече месеци наред, без капчица надежда до момента, в който Късметчето бе разпространило мълвата, че родителите му пристигат. Колко горд се чувстваше синът му сега, когато развеждаше баща си покрай редиците на своите другари, които гледаха на Понго като на истински герой.

Размекната от щастие, Мисис се бе излегнала, наобиколена от дечицата си. Освен тях не виждаше нищо, ала те бяха решили да не я лишат от удоволствието да погледа телевизия. Тя за пръв път се сблъскваше с този феномен (Душкингови не си падаха по него) и никак не й беше лесно да следи какво става на екрана. Кутретата също не разбираха всичко, тъй като не бяха научили достатъчно човешки думи, но затова пък много харесваха движещите се малки фигурки и все се надяваха, че рано или късно ще зърнат кучета.

— Ще имаме ли и ние телевизор, като се приберем у дома? — попита Изтърсачето.

— Обезателно, детето ми — обеща Мисис. По някакъв начин Душкингови трябваше да бъдат убедени да си купят такъв апарат.