Доуди Смит - 101 далматинци

Понго вече се беше „запознал“ безмълвно с всички кутрета и каза на Късметчето, че иска добре да огледа двамата братя. Късметчето го поведе към задната стълба и двамата изкачиха няколко стъпала, откъдето можеха да наблюдават всичко, без да бъдат забелязани.

Братя Лошър никак не си приличаха. Сол беше едър и тъмен, с толкова ниско чело, че веждите и сплъстените му коси се сливаха. Джаспър беше слаб и русоляв, а брадичката му беше тъй остра и издължена, че надупчваше ризите му, макар че те не бяха кой знае колко много. И двамата имаха твърде занемарен и мръсен вид.

— Изобщо не се преобличат — ходят само с тези ужасни дрипи. И никога не се къпят — прошепна Късметчето. — Според мен това не са истински хора, тате. Има ли получовеци?

След като разгледа Лошърови, Понго реши, че има, но не можа да отгатне каква е нечовешката им половина. Не му напомняха на никое от животните, които беше виждал.

— Да не би да се отнасят зле с вас? — разтревожено попита той.

— Не, много ги е страх от ухапване — отвърна Късметчето. — Изобщо са големи страхливци. Някои от по-големите кутрета бяха намислили да ги нападнат, но не виждаха начин да се измъкнат оттук. А ако ги убият, кой ще ни храни? Ах, татко, така се радвам, че дойдохте!

Понго близна ухото на сина си. Кутретата, също като момченцата, не обичат бащите им да бъдат любвеобилни (майките са нещо друго), но това беше много интимен момент.

Сетне отидоха при Мисис и останалите. Чувстваха се много особено — седнали спокойно във вражеската бърлога. Едно по едно кутретата на Понгови заспаха — всички, с изключение на Късметчето, Черноушко и Изтърсачето. На Късметчето не му се спеше. На Черноушко му се спеше, но бодърстваше, защото и Изтърсачето не заспиваше. А то не си лягаше, защото умираше за телевизия.

Много от по-големите кутрета също се готвеха за сън — повечето се протягаха с удоволствие и за пръв път, откакто ги бяха затворили в Пъклен дом, чувстваха, че имат на кого да се осланят. Понго бе пристигнал. Също и Мисис. Те я бяха разгледали стеснително и разбираха, че собствените й дечица й бяха най-мили, ала се надяваха по-късно да намери време и за тях. Повечето почти не си спомняха майките си. Най-малките обаче много добре ги помнеха и затова никак не им се спеше. Бавно и тихичко те се промъкваха все по-близо до Мисис.

Тя гледаше телевизия и с помощта на Изтърсачето бе започнала да разбира за какво става дума. Сетне някакъв едва доловим звук откъм децата отново прикова вниманието й към тях. Ала звукът не идеше от собствените й кутрета. Около тридесет други, не по-големи от нейните, се бяха скупчили на половин метър от нея и я гледаха с надежда в очите.

„Божичко, колко са мръсни — бе първата й мисъл. — Не са ли ги научили майките им да се мият?“

В следващия миг изпита остра жал. Та кое от тях имаше сега майка? И Мисис се усмихна на всички, а те сбърчиха нослета и отговориха на усмивката й. Тя отмести поглед зад гърбовете им към по-едрите кутрета. Някои от поотрасналите момиченца и момченца й напомниха за самата нея на същата възраст — тъй кльощава и глупава. Умееха вече да се мият, но колко други неща не знаеха, за колко работи имаха нужда от майчин съвет. И изведнъж почувства, че всички тези кутрета са нейни деца, че тя им е майка — така, както Понго се бе почувствал баща на всички. И наистина най-мъничките постепенно се бяха присламчили съвсем до нея и така се бяха смесили с нейните, че стана невъзможно да различи къде свършва малкото й семейство и къде започва по-голямото.

Топлата червена стая се изпълни със сънливост. Дори братята задрямаха. Програмата, която показваха в момента по телевизията, не им харесваше особено, а държаха да бъдат свежи и отпочинали за любимото си предаване, което щяха да излъчат по-късно. Дори Мисис поспа — знаеше, че Понго ще бъде през цялото време нащрек. Накрая само три чифта очи останаха отворени. Понго лежеше буден и мислеше, мислеше… Късметчето също не мигваше, защото се имаше за часови, който не бива да заспива на пост. А Изтърсачето гледаше ли, гледаше любимата си телевизия.

Внезапно отвън се дочуха шумни стъпки. Спящите кученца се пробудиха разтревожени. Братята се изправиха с мъка и запреплитаха крака към вратата, но преди да стигнат до нея, тя рязко се разтвори.

Отвън, на фона на лунното небе, се открои висока фигура в дълго бяло наметало.

Беше Злобара Де Мон.

Тя се взира известно време в полумрачната стая, сетне се развика: