Доуди Смит - 101 далматинци

На долния етаж на Щуротията нямаше място за деветдесет и седем кученца, на горните също не биха се побрали, така че Понго ги изведе всички в полето. Овчарският пес пристигна точно когато последното кутре напускаше кулата.

Отначало си помисли, че Понго е започнал бягството безразсъдно рано, но като чу как стоят нещата, го похвали и изрази особено задоволство от факта, че кученцата са били нахранени, преди да напуснат къщата.

— Хрумването беше на сержант Късметче — гордо каза Понго.

— Браво, старшина — повиши го на място Полковникът.

— Какво ще правим сега? Къде да вървим? — тревожно попита Мисис. — Вижте, децата треперят от студ.

Те наистина трепереха — не че беше толкова студено навън, колкото усещаха разликата с топлата кухня.

Овчарският пес имаше притеснен вид, макар че никой не разбра това, тъй като изразът на очите му винаги беше скрит от рунтави косми. Какво да прави, ей така изведнъж, с деветдесет и седем малки далматинчета и два големи далматински дога?

— Нощта ще прекарате в големия ни харман — реши той накрая. — Кутретата ще се топлят в сламата. Той е само на километър оттук.

Цял километър! Това бе нищо за Понго и Мисис, но много, страшно много за мъничкото Изтърсаче. Не бяха изминали и стотина метра, а Понго вече се отчая при мисълта за дългия преход до Лондон, който ги очакваше.

Големите кученца тичаха щастливо напред. Средните също се справяха добре. Дори малките като че ли можеха да издържат на сравнително дълга разходка. Ала най-мъничките — децата на Понго — как щяха да извървят те цели сто километра? Късметчето, Черноушко, Дунди и останалите храбро местеха крачка, но момиченцата се препъваха и се задъхваха и трябваше често да спират, за да си починат. А колкото до Изтърсачето, тя изобщо нямаше да стигне до фермата, ако Овчарският пес не я беше понесъл на гръб. Той клекна ниско, тя се покатери отгоре му и здраво се вкопчи със зъби в козината му. Но дори така на два пъти се хлъзна и щеше да падне.

— А на нашите гладки гърбове изобщо няма да се задържи — каза Мисис на Понго. — Ех, защо нямаме кукленска количка, щяхме да я бутаме пред себе си.

— Само на задни крака не можем да стигнем до Лондон — възрази Понго. — Дори и да имахме количка.

Най-сетне наближиха големия хамбар зад гърба на фермата, където живееше Овчарският пес. Изморените кученца се сгушиха в сеното и моментално заспаха, а Понго, Мисис и Овчарският пес застанаха до вратата и взеха да кроят планове.

— Не можете да останете тук задълго — рече Полковникът. — Ще ви открият, пък и аз не съм в състояние да изхраня толкова кучета. Ще трябва да пътувате до Лондон на етапи. — По няколко километра на ден.

— Но къде ще спим? Как ще си намираме храна? — разтревожи се Понго.

— Ще ни трябва огромна организация — заяви Полковникът. — Надявам се още сега да уредя първите няколко етапа чрез Среднощния лай. Ще лая на разстояние от фермата, за да не събудя питомците си.

Понго му предложи и той да участва в лаенето, но Овчарският пес каза, че и дума не можело да става за това.

— Трябва да си починете, часът наближава десет. Ако всичко върви, както съм го намислил, ще ви събудя в четири, когато остават още три часа до зазоряване — достатъчно, за да стигнете до мястото, което имам предвид.

— Боя се за най-малката си дъщеря — тя е толкова слабичка — завайка се Мисис. — Как ще издържи пътуването?

Полковникът се усмихна, макар че никой не видя това.

— Намислил съм нещо за малката. А сега спете и двамата.

Понго и Мисис влязоха в хамбара и с душене откриха децата си. Само Късметчето се размърда и каза, че се опитвал да спи с едно отворено око, защото бил на пост.

— Веднага да си затвориш и двете очи! — нареди Мисис.

И Късметчето я послуша, доволен, че родителите му са редом, за да го отменят.

— Какво ще стане, ако ни открият тук? — попита Мисис. — Надявам се, че хората от фермата са добри и няма да ни сторят нищо лошо.

И Понго беше мислил за това. Предполагаше, че тъй като във вестниците бяха писали толкова много за него, жена му и децата му, може би щяха да ги върнат живи и здрави на Душкингови. Но какво щеше да стане тогава с другите кутрета? Дори добрите и мили Душкингови не биха могли да приберат у дома си осемдесет и две непознати кученца. Горките дечица щяха да бъдат предадени в полицейския участък и не се знаеше какво може да им се случи. От друга страна, ако Душкингови ги видеха , то те по някакъв необикновен начин щяха да станат техни, на Душкингови — така, както Понго ги беше усетил свои дечица там, в тъмната кухня. Затова на всяка цена трябваше да ги отведе в Лондон.