Доуди Смит - 101 далматинци

— Светлините на фаровете ще осветят вътрешността! — ахна той. — И врагът ни ще зърне кутретата!

— Изключено — черни кутрета в тъмен фургон — отсече Териерът. — Ако си затворят очите, никой няма да ги забележи.

Ах, какво чудесно предложение!

Понго веднага заповяда:

— Деца, затворете си очите — иначе ще се отразят фаровете на колата и ще светят като скъпоценни камъчета в тъмнината. Затворете ги и не ги отваряйте, колко и да ви е страх, докато не ви дам знак. Помнете, животът ви ще зависи от вашето послушание. Затворете очи и не ги отваряйте!

Кутретата веднага стиснаха очички. Светлините на фаровете бяха на не повече от половин километър.

— Затвори очи, Мисис — каза Понго.

— Да не забравиш и ти да затвориш своите, приятел — обади се Териерът.

Вече чуваха мощния мотор на колата. Оглушителният клаксон ревеше непрекъснато, сякаш нареждаше на фургона да се маха от пътя му. Все по-гръмко бучеше моторът. Светлината от фаровете стана тъй ослепителна, че Понго я усещаше през плътно стиснатите си клепачи. Дали кутретата щяха да изпълнят заповедта му? Или ужасът щеше да ги накара да погледнат към приближаващата се кола? Самият Понго изпитваше безумно желание да отвори очи и див ужас, че лимузината ще се вреже във фургона. Шумът на клаксона и мотора прерасна в такъв пронизителен рев, светлините ослепяваха дори през стиснатите очи. Още миг и с гръмък рев огромната черно-бяла раирана лимузина беше до тях — и ги подмина, отнасяйки рева си напред в нощта!

— Сега вече можете да отворите очички, мои храбри послушни кутрета! — извика Понго. И те наистина заслужаваха похвала, защото нито едно-единствено оченце не се беше отворило!

— Страхотна кола, приятел! — обърна се Териерът към Понго. — Бива си го врагът ви! Кои сте вие впрочем? Местните коминочистещи хрътки? — той изведнъж се загледа в носа на Понго. — Да пукна, ако това наистина не са сажди! А, мен не можете да ме заблудите. Вие сте изгубените далматинци! Искате ли да ви закарам до Лондон?

Да ги закара? Да ги закара с този прекрасен фургон! Понго и Мисис не можеха да повярват. Кутретата незабавно се настаниха върху парцалите и одеялата, използвани за увиване на мебелите, и скоро заспаха.

— Но защо са толкова много кутретата? — недоумяваше Териерът. — Вестниците не споменаха нищо и за половината — какво ти половината — за една четвърт дори! Мислят си, че са петнадесет.

Понго взе да обяснява, но той го прекъсна с думите, че ще си поговорят по време на пътуването до Лондон.

— Моите питомци ще излязат всеки момент от ей онази къща. Можете ли да си представите, че превозвахме мебели в неделя, при това навръх Бъдни вечер! Но нямаше как — вчера фургонът се повреди и днес трябваше да си свършим работата.

— Колко дни ще пътуваме до Лондон? — намеси се Мисис.

— Дни ли? — учуди се Териерът. — Няма да е повече от два часа. Познавам си питомците. Напират да се приберат по-бързо у дома, за да доукрасят елхите на децата си. Шшшт! Тихо и двамата!

От най-близката къща се появи много едър мъж, препасан с груба престилка. „Тъкмо отмина едната опасност, и ето че друга се задава“, помисли си Мисис. Дали няма да ни изхвърлят от чудото?

Размахал възторжено опашка, Териерът се метна с все сили върху гърдите на мъжа, като за малко не го събори.

— Внимавай, Бил! — рече мъжът през рамо. — Кучето гюлле прелива от енергия.

Бил се оказа още по-едър, но дори той беше раздрусан от любвеобилното посрещане на Териера.

— Кротко, кротко, самоизстрелващ се снаряд такъв! — извика той с много обич.

Мъжете и кучето се върнаха при фургона и Териерът скочи вътре. Начернените със сажди далматинци, свити един до друг, не се виждаха в тъмното.

— Вътре ли искаш да се возиш? — попита Бил. — Прав си, много застудя — той вдигна дъската, прибра я и извика. — Следващата спирка е „Сейнт Джонс Уд“!

Миг по-късно фургонът вече летеше по пътя.

„Сейнт Джонс Уд“! Та там живееше Великолепният ветеринарен лекар — съвсем наблизо до парка „Риджънтс“. Какъв късмет, какъв късмет, повтаряше си Понго. В този миг чу отнякъде звъна на часовник — беше едва осем часът.

— Мисис! — възкликна той. — Още тази вечер ще си бъдем у дома!

— Да, Понго — отвърна тя, но съвсем не беше толкова весела, колкото се правеше. Мисис, която беше тъй храбра, тъй уверена до момента, в който откриха чудото, сега бе сразена от непреодолим страх. Ами ако Душкингови не ги познаят, като са черни? Ами ако милите, мили Душкингови ги прогонят?