Доуди Смит - 101 далматинци

„Виж ти, Злобара имала десетки палта!“ — помисли си Мисис.

Не бяха само палта, а и наметала, маншони и какво ли не.

Понго излая:

— По четири кутрета на палто, две на наметало, едно на маншон! Зъбите готови! Дери-и-и!

В стаята нямаше достатъчно място, за да се свърши както трябва такава работа, и затова кутретата се разпръснаха из цялата къща. Скоро въздухът се изпълни във всички посоки с парчета пухкава кожа: чинчила, самур, визон, бобър, нутрия, лисица и какви ли не още. От кухнята до тавана всичко потъна в мъгла от кожи. Бялата котка не забрави хермелиновите чаршафи — тя сама се зае с тях, и то с такава скорост, че почти не се виждаше кое е раздираният бял хермелин и кое раздиращата бяла котка.

— Как може да съм била тъй мързелива — говореше тя. — Трябваше да свърша това още преди години!

— За такава работа са нужни другари — успокои я Понго.

— Вече няма кожи — тъжно се обади Изтърсачето. Тя току-що съвсем самичка бе раздрала едно самурено наметалце.

— Тихо! — излая Понго.

Дали не го мамеха ушите? Не, ето пак — някъде отдалече долетя ревът на най-оглушителния клаксон в Англия. В следващия миг кутретата, оставени на пост отвън, излаяха тревога.

— Бързо долу в мазето! — нареди Понго.

Кученцата хукнаха презглава по тъмните стълби. Бялата котка скочи върху перваза на прозореца.

— Имате достатъчно време! — извика тя. — Колата току-що зави и навлезе в големия булевард.

Понго обаче знаеше с каква скорост се движи тази кола.

А и кутретата падаха едно връз друго в тъмнината, чуваха се удари и изскимтявания. Дунди се търкулна от перилата надолу — чудо беше, че не се нарани. Най-сетне обаче започнаха да се изсипват навън от мазето в малката задна уличка.

— Всички по места! Готови за преброяване! — излая Понго.

Отдавна вече беше изнамерил бърз начин да преброява армията си. Кутретата се строяваха по десет в девет редици и една редичка от седем, която включваше Изтърсачето с каручката. Той бързо ги преброи — деветдесет и три, деветдесет и четири… Три липсваха!

— Останали са в къщата! — извика Мисис. — Трябва да ги спасим!

Понго се стрелна към мазето, но изведнъж се спря и си пое въздух с облекчение. Късметчето и двете му гръмогласни другарчета тъкмо излизаха от предната порта на къщата. Армията беше в пълен състав!

— Злобара ще пристигне всеки момент — рече Късметчето.

— Трябва да се уверим, че е влязла вътре, преди да потеглим — каза Понго и хукна към тясната уличка, от която се излизаше на големия булевард. Мисис се спусна подире му.

— Внимавай, Понго! Ще те види!

— Изключено е в тази тъмница — отвърна той.

Раираната кола се приближи до уличката. Вътре светеше лампичка и те ясно различиха Злобара.

— Ах, Понго! — изстена Мисис. — Остана й крайно семплото бяло бизоново наметало!

Понго се стрелна към булеварда, следван от Мисис. Предпазливо надникнаха от уличката и видяха черно-белия автомобил да спира пред къщата на Де Монови. Мистър Де Мон, който караше колата, помогна на Злобара да слезе и се изкачи по стъпалата към входната врата. Взе да рови из джобовете си за ключа. Злобара стоеше и чакаше, а наметалото висеше свободно около раменете й.

— Няма да мога да заспя, ако наметалото й остане! — прошепна Мисис.

— А имаш нужда да си отспиш, Мисис — отвърна Понго.

И на двамата им бе хрумнала една и съща мисъл. Наметалото висеше тъй свободно и съблазнително! А облекчението, че успяха да измъкнат всички кутрета от къщата, ги бе направило дръзки. На Понго му беше приятно, че жена му изглежда палава като малко кутре.

— Изобщо няма да ни познае — нали сме черни — каза той. — Дай да рискуваме! Хайде!

Те се втурнаха към Злобара и дръпнаха със зъби кранчето на наметалото. То веднага се изхлузи от раменете й и падна върху тях двамата. Без да виждат нищо, те се метнаха встрани и хукнаха по булеварда, покрити изцяло от бизоновата пелерина, която сякаш сама тичаше. Злобара изпищя:

— Тя е омагьосана! Тичай след нея — бързо!

— Как не! — отвърна мистър Де Мон. — Някой от прадедите ти бяга с нея. По-добре си влез вкъщи.

В следващия миг двамата със Злобара се разкихаха като бесни. Щом отвориха вратата, бяха посрещнати от задушаващ облак косми.

Понго и Мисис откриха криво-ляво уличката, измъкнаха се изпод наметалото и го повлякоха към чакащата армия. Кутретата веднага се нахвърлиха отгоре му. Това бе краят на съвсем семплото бизоново наметало.

Лампите започнаха да светват една след друга из цялата къща на Де Монови и до тях достигнаха яростните писъци на Злобара.