Умберто Еко - Баудолино

За да не страда в двора, той придружавал Фридрих във всичките му кампании и станал свидетел на неща, които твърде малко му допаднали. Миланчани разрушили Лоди за втори път, или по-точно първо го плячкосали, като взели всичкия добитък, житото и покъщнината, след това изгонили извън стените всички жители, като им рекли, че ако не вървят по дявола, ще ги изколят всички, жени, деца и старци, дори и пеленачетата. Нещастните хора изоставили в града само кучетата и хукнали по полето под дъжда, даже и господарите, които били останали без коне, жените с малките на врата, някои падали по пътя или се свличали в трапищата. Приютили се някъде между Ада и Серио, където с труд намерили колиби, в които преспивали един върху друг.

Но и това не успокоило миланчани — те се върнали в Лоди, затворили малцината, които не били потеглили, изкоренили всички лози и посеви и после подпалили всички къщи, тъй че умъртвили и кучетата в града.

Това един император не можел да изтърпи, затуй и Фридрих се спуснал още веднъж към Италия с голяма армия от бургундци, лотарингци, бохемци, унгарци, свеви, франки и всякакви други, каквито човек можел да си представи. Като начало основал един нов Лоди в Монтеджецоне, после разположил стана си пред Милано, пламенно подпомогнат от павезци, тревизанци, падуанци, луканци, равенци, флорентинци и така нататък, всички съюзили се с империята, за да унизят Милано.

И успели. В края на лятото градът се предал и за да го спасят, миланчани се подложили на една церемония, която унизила дори Баудолино, който при това нямал нищо общо с миланчаните. Победените преминали в скръбно шествие пред своя господар, като хора, които молят за прошка, всички боси и облечени в зебло, начело с епископа и военните, които носели мечовете си, окачени на вратовете. При тази гледка Фридрих се изпълнил отново с великодушие и дал с целувката на мира знак на унизените, че ги помилва.

„Струваше ли си — помислил си Баудолино — да безчинстваме така в Лоди и после да си смъкнем гащите? Струва ли си да се живее по тези земи, където всички сякаш са дали обет да се самоубият и едните помагат на другите в самоизтребването? Искам да се махна оттук.“ В действителност искал и да се отдалечи от Беатрикс, защото бил прочел някъде, че разстоянията могат да излекуват любовната болест (а не бил чел още други книги, където обратно, се казва, че именно разстоянието раздухва още повече пламъка на страстта). Затова отишъл при Фридрих и му припомнил съвета на Отон да го изпрати в Париж.

Заварил императора да крачи напред-назад тъжен и гневен в стаята си. В един ъгъл Райналд от Дасел го чакал да се успокои. Фридрих се спрял, погледнал в очите Баудолино и му казал:

— Ти си ми свидетел, момче, че непрекъснато се мъча да подчиня на един закон градовете на Италия, но всеки път трябва да започвам отначало. А може би съм сгрешил закона? Кой е казал, че този мой закон е най-правилният?

Без да се замисли много-много, Баудолино отвърнал:

— Господарю, ако започнеш да разсъждаваш така, доникъде няма да стигнеш, а императорът трябва да мисли иначе: той не е император, защото му идват правилни идеи, а идеите му са правилни, защото идват от него, и толкоз!

Фридрих го погледнал, после се обърнал към Райналд:

— Това момче говори по-добре от вас всички! Ако тези думи бяха изречени и на добър латински, щяха да бъдат възхитителни!

— Quod principi plaquit legis habet vigorem, това, което се хареса на владетеля, има силата на закон — казал Райналд от Дасел. — Да, звучи много мъдро и категорично. Жалко, че не е вписано в Евангелието, защото как ще убедим всички да приемат тази прекрасна идея?

— Видяхме какво се случи в Рим — продължил Фридрих. — Ако приема папата да ме миропомаже, допускам ipso facto 13 13 Със самия факт (лат.). — Бел.пр. , че неговата власт е над моята, ако го хвана за врата и го метна в Тибър, ставам бич божи, по-голям от Атила, който, добричкият… Къде, по дяволите, да намеря кой да ми узакони правата, без да претендира, че е над мен? Няма такъв на света.

— Може да няма такава власт — му казал тогава Баудолино, — но има такава наука.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато епископ Отон ми обясняваше какво представлява един studium, ми каза, че тези общества от учители и ученици действат самостоятелно: учениците идват от целия свят и няма значение кой им е владетелят. Те плащат на учителите си, така че учителите зависят само от тях. Така стояли нещата с учителите по право в Болоня и така вече ставало и в Париж, където преди учителите преподавали в катедралното училище и следователно зависели от епископа. След това в един хубав ден отишли да преподават на хълма на света Геновева и там търсели истините, без да слушат ни епископ, ни крал.