Умберто Еко - Баудолино

— Ако им бях аз крал, щяха да видят те. Но какво от това, дори и да е така?

— Така ще е, ако издадеш един закон, който признава, че учените от Болоня наистина са независими от която и да било власт, твоята или на който и да било друг владетел, и че следват само закона. Щом получат такова правомощие, единствено в света, те ще твърдят, че — в съгласие с разума, логиката и традицията — единственият закон е римският и единственият, който го представлява, е свещеният римски император — и че естествено, както го каза така добре господин Райналд: Quod principi plaquit legis habet vigorem.

— И защо ще го твърдят?

— Защото в замяна на това ти ще си им дал правото да го твърдят, а това не е малко. Така ти си доволен, те са доволни и както казваше баща ми Галяудо, и вълкът сит, и агнето цяло.

— Няма да се съгласят да направят такова нещо — измърморил Райналд.

— И още как! — възкликнал Фридрих с огряно от радост лице. — Казвам ти, че ще се съгласят. Само че трябва първо да подпишат тази декларация и после ще им дам независимост, иначе всички ще мислят, че са го направили, за да отвърнат на моя жест.

— Според мен, както и да го увърташ, ако някой поиска да каже, че сте се наговорили, ще го каже — отсъдил скептично Баудолино. — Но искам да видя кой ще се изправи да каже, че докторите от Болоня не струват пукната пара, след като дори императорът е отишъл смирено да им поиска мнението. При това положение, каквото са казали, то е Света Истина.

Точно така се и случило още същата година в Ронкаля, където за втори път бил проведен голям събор. За Баудолино това било преди всичко страхотно зрелище. Както му обяснил Рахевин — за да не си мисли, че цялата работа е просто едно забавление със стърчащите му навсякъде гербове, развети знамена, разноцветни шатри, търговци и смешници — Фридрих бил построил на единия бряг на реката По типичен римски лагер, за да припомни, че императорското му достойнство произхожда от Рим. В средата на лагера като храм се издигала императорската шатра, а наоколо й в кръг като венец били разпънати шатрите на феодалите, васалите и васалите на васалите. От страната на Фридрих били архиепископът на Кьолн, епископът на Бамберг, Даниел Пражки, Конрад от Августа и още някои. От другата страна на реката — кардиналът легат на апостолическия престол, патриархът на Аквилея, архиепископът на Милано, епископите на Торино, Алба, Иврея, Асти, Новара, Верчели, Тердона, Павия, Комо, Лоди, Кремона, Пиаченца, Реджо, Модена, Болоня и разни други. Възглавил този величествен и наистина всеобщ събор, Фридрих открил преговорите.

Накратко — както каза Баудолино, за да не досажда на Никита с високите образци на имперското, юридическото и богословското красноречие, — четирима доктори от Болоня, най-прочутите, ученици на великия Ирнерий, били поканени от императора да изразят категоричната си и окончателна позиция по въпроса за неговите права, и между тях Булгаро, Якопо и Уго от Порта Равеняна се изказали така, както искал Фридрих, а именно в смисъл, че правото на императора се основава на Римския закон. На друго мнение бил само някой си Мартин.

— На когото Фридрих наредил да избодат очите — вметна Никита.

— Нищо подобно, господин Никита — възрази Баудолино, — вие, ромеите, избождате очите на когото ви падне, докато престанете да разбирате къде е правото, забравяйки вашия велик Юстиниан. А Фридрих веднага след това прогласи известния указ, с който призна автономията на болонския студиум, и щом студиумът ставаше автономен, Мартин можеше да говори каквото си иска и дори императорът нямаше да може да му стори нищо. Понеже, ако го стореше, докторите нямаше да са самостоятелни, а ако не бяха самостоятелни, тяхната дума изобщо нямаше да важи и Фридрих щеше да се окаже узурпатор.

„Идеално — мислеше си Никита, — господин Баудолино се мъчи да ми внуши, че той е създал империята и че — както го намеква във всичките си изказвания — властта му е била такава, че всяка негова случайна дума, каквото и да кажел, ставала истина. Да чуем нататък.“

Междувременно бяха влезли генуезците — носеха кошница с плодове, защото вече беше станало време за обед и Никита трябваше да се подкрепи. Съобщиха, че грабежите продължавали и че било по-добре човек да си стои у дома. Баудолино подхвана своя разказ.

Фридрих решил, че щом едно момче, почти голобрадо и обучавано от глупак като Рахевин, може да размишлява така проницателно, кой знае какво би станало, ако действително отиде да се учи в Париж. Прегърнал го горещо и му пожелал да стане истински учен, тъй като на него самия от грижи около управлението и военните дела не му останало време да се образова както подобава. Императрицата се сбогувала с него, като го целунала по челото (представете си умопомрачението на Баудолино) и му казала (тази невероятна жена, макар да била дама и кралица, умеела да чете и пише):