Умберто Еко - Баудолино

— С една дума — завърши Баудолино, — ангелското име Беатрикс напълно й прилягаше.

Не беше трудно за Никита да се досети, че младото момче се е влюбило в мащехата си, но понеже му е било за пръв път, не е знаело какво му се случва. То за едно селянче, като се влюби за първи път в някоя пъпчива селянка, вече е потресаващо и труднопоносимо, а камо ли да се влюби за пръв път в една двайсетгодишна императрица с кожа, по-бяла от мляко!

Баудолино веднага разбрал, че това, което чувства към мащехата си, е нещо като кражба спрямо баща му, и се опитал да си внуши, че поради младостта й, я възприема като сестра. Но после, макар да не бил учил много морална теология, си дал сметка, че дори като сестра не му е разрешено да обича Беатрикс със страстните тръпки, които изпитвал при вида й.

И затова свел глава с пламнало лице, когато Фридрих й представял своя малък Баудолино (странен и любим палавник от долината на По, както се изразил). А когато тя нежно протегнала ръка и го погалила първо по бузата и после по главата, Баудолино насмалко щял да припадне — усетил, че светлината наоколо угасва и че в ушите му зазвъняват великденски камбани. Свестила го тежката длан на Отон, който го тупал по тила и му съскал през зъби:

— На колене, говедо!

Спомнил си, че стои пред свещената римска императрица и кралица на Италия, прегънал колене, и от този момент започнал да се държи като съвършен царедворец, само дето нощем не успявал да заспи и вместо да ликува поради този път към Дамаск 10 10 По пътя за Дамаск Савел от Тарс (бъдещият апостол Павел) приема вярата в Христа. — Бел.пр. , плачел от неописуемата сила на новата за него страст.

Никита съзерцаваше своя златогривест събеседник, чудеше се на изящните му изрази, на неговия плавен, едва ли не литературен гръцки, и се питаше какво ли е това създание пред него, което без труд употребява езика на простолюдието, когато говори за селяни, и кралската реч, когато става дума за монарси. Дали изобщо има само една душа — питаше се Никита — това същество, което успява така да променя говора си, че да изразява различни души. И ако има не една, а много души, то с устата на коя от тях щеше да му изрече истината и щеше ли да я изрече?

На другата сутрин градът беше още покрит от плътен облак дим. Никита хапна малко плодове, разходи се нервно из стаята и после попита Баудолино дали някой от генуезците може да му доведе един човек на име Аркита, който да му почистел лицето.

„Брей — чудеше се Баудолино, — целият град е отишъл по дяволите, улиците са пълни с посечени хора, този тук само преди два дни щеше да си изгуби цялото семейство, а сега иска да му почистят лицето. Вижда се, че хората от двора в този развратен град са свикнали да живеят така. Ако някой такъв му се явеше на Фридрих, бързо щеше да изхвърчи през прозореца.“

Аркита пристигна малко по-късно с кошничка сребърни инструменти и бурканчета с най-невероятни помади. Действаше изкусно — първо запарваше лицето с топли кърпи, след това го намазваше с омекотяващи мехлеми, после го заглаждаше и премахваше всички нечистотии и накрая покриваше бръчките с белило, слагаше малко грим на очите и леко червило на устните, изскубваше косъмчетата от ушите, разтриваше брадичката и сресваше косата. Никита се беше оставил на умелите му ръце и седеше със затворени очи, почти приспан от гласа на Баудолино, който продължаваше да разказва своята история. А Баудолино понякога се спираше, за да разбере какво точно прави в момента майсторът по разхубавяването, например когато измъкна от стъкленицата един гущер, отряза му главата и опашката, накълца го на ситно и постави получената каша да ври в канче с масло. Оказа се, че кашата служи да укрепва малкото коса, която още красеше главата на Никита, да я прави лъскава и благовонна. А за какво били тези стъкленици? В тях имало есенции от мускатово орехче, кардамон, розова вода, които възстановявали кожата на различни части от лицето. Този меден крем например освежавал устните, а онзи там — формулата му обаче е тайна — заздравявал венците.

Накрая Никита доби великолепния вид, който се полагаше на един съдник на Булото и логотет на тайните; почти прероден, блестеше сякаш със собствена светлина в тази безцветна утрин на грозния фон на агонизиращия град. И Баудолино малко се притесняваше да му разказва за своя живот на юноша в един латински манастир, студен и неуютен, където заради здравето на Отон бил принуден да споделя с него диетата му от варени зеленчуци и от време на време по някоя рядка супица.