Умберто Еко - Баудолино

— Празни мечти, драги ми вуйчо. Нека стъпваме здраво на земята, ако нямаш нищо против, и да се върнем към италианските градове. Обясни ми, моля те, щом те държат толкова на своята самостоятелност, защо някои от тях се съюзяват с мен срещу другите, а не са тръгнали всички заедно против мен?

— Засега — предпазливо се обадил Райналд.

— Повтарям — обяснил Отон, — те не искат да се откажат от положението си на твои поданици. И затова искат помощ от теб, когато ги потиска друг град, както Милано постъпва с Лоди.

— Но щом за тях формата на самостоятелния град е най-добрата, защо тогава всеки град се стреми да подчини съседния, сякаш иска да погълне неговата територия и да се превърне в кралство?

Тогава се намесил Баудолино със знанията си на местен човек:

— Работата е, татко мой, че отвъд Алпите не само градовете, но и селата само гледат да претако… Ой!

Възпитателните методи на Отон включвали и щипането.

— …Исках да кажа да унижат съседа. По нашите места е така — мразим чужденеца, но повече мразим тоя до нас. И ако чужденецът ни помогне да му навредим, добре е дошъл.

— Защо?

— Защото хората са лоши, но както казваше баща ми, хората от Асти са по-лоши от Барбароса.

— А кой е Барбароса? — вече раздразнен попитал императорът.

— Ти, татко мой, там при нас те наричат така, пък и не виждам какво лошо има в това, напи наистина брадата ти е червена и много ти отива. И да беше с черна брада, аз пак щях да те обичам и почитам, но понеже брадата ти е червена, не виждам защо толкова се засягаш, като ти викат Червенобрадия. А това, което искам да ти кажа, щом се ядосваш заради брадата, е, че трябва да си спокоен, защото, според мен, градовете никога не се обединяват против теб. Страхуват се, че ако те победят, един от тях ще стане по-силен от другите. И в такъв случай по-добре да имат теб. Ако не ги караш да плащат прекалено много.

— Не вярвай на това, което ти разправя Баудолино — усмихнал се Отон. — Това момче е лъжец по рождение.

— Не е така, драги — отвърнал Фридрих. — По отношение на Италия винаги говори точни неща. Сега например ни учи, че единствената ни възможност да се справим с италианските градове е да ги разделяме колкото е възможно повече. Само дето никога не знаем кои са с нас и кои — от другата страна!

— Ако нашият Баудолино е прав — злъчно се засмял Райналд от Дасел, — дали са с нас, или против нас, не зависи от теб, а от града, на който искат да навредят в момента.

Баудолино се натъжавал от това, че Фридрих, велик, силен и могъщ мъж, въпреки всичко не успявал да приеме начина на мислене на своите поданици. А пък прекарвал повече време на италианския полуостров, отколкото в своите земи. Той — мислел си Баудолино — обича нашите хора и не разбира защо те му изменят. Може би затова ги коли — като ревнив мъж.

През месеците, които последвали завръщането му, твърде малко случаи се удавали на Баудолино да вижда Фридрих, който се подготвял за един събор в Ратисбон, а по-късно и за друг — във Вормс. Трябвало да успокоява двама свои твърде опасни роднини, Хенрих Лъва, на когото най-накрая поверил Баварското херцогство, и Хенрих Язормигот, за когото направо бил създал Австрийското херцогство. В ранната пролет на следната година Отон съобщил на Баудолино, че през юни всички ще заминат за Хербиполис, където Фридрих щял да вдигне щастлива сватба. Императорът вече бил женен веднъж, но няколко години по-рано се бил разделил със съпругата си и сега се готвел да даде обет на Беатрикс от Бургундия, която му носела зестра това графство, чак до Прованс. Поради тази зестра Отон и Рахевин смятали, че става въпрос за брак по сметка. Затова Баудолино, облечен с нови дрехи, както го изисквал тържественият случай, се готвел да види своя баща-осиновител под ръка с една бургундска лелка, привлекателна повече с имотите на своите предци, отколкото с личната си красота.

— Изпитах силна ревност, признавам — сподели Баудолино с Никита. — Съвсем отскоро се бях сподобил с втори баща, и ето че някаква мащеха щеше да ми го отнеме поне отчасти.

Тук Баудолино направи пауза. Изглеждаше леко притеснен. Поглади с пръст белега на лицето си и накрая разкри ужасяващата истина. Пристигнал на мястото на бракосъчетанието и открил, че Беатрикс Бургундска била двайсетгодишна девойка с невиждана хубост — или поне така му се сторило, тъй че той, като я видял, не могъл да се помръдне от мястото си и така и останал задълго зяпнал и опулил очи. Била със сияйни като злато коси, прекрасно лице, уста мъничка и червена като узрял плод, белоснежни зъбки, наредени като мъниста, стойка — изправена, поглед — мил, очите й — светлинки. Със своята свенливост, тънка снага и мелодичен говор, тя излъчвала необикновен чар, властващ над всички, които я обкръжавали. Умеела да показва, че е подчинена на съпруга си (върховно достойнство за една бъдеща кралица) и че се бои от него като господар, но била негова господарка, когато изразявала волята си на съпруга по начин тъй мил, че всяка нейна молба била приемана веднага като заповед. И ако било нужно да се добави още нещо в нейна прослава, то трябвало да се каже, че тя била много образована, умеела да съчинява музика, която изпълнявала с чуден глас.