Умберто Еко - Баудолино

— Точно така. И тези градове са си присвоили всички мои права. Нямат ли чувство за добро и за справедливост? Кой дявол им е замъглил дотам главите?

— Драги племеннико и императоре мой — намесил се Отон, — ти гледаш на Милано, Павия и Генуа като че ли са Улм или Аугуста. Германските градове са родени по волята на един владетел и още от началото се смятат за негови. Но за италианските градове е различно. Те са се родили, докато германските императори са били заети с други грижи, и са се разраснали, използвайки тяхното отсъствие. Когато говориш на жителите им за кметовете, които искаш да им наложиш, те ги чувстват като potestatis insolentia, сиреч като нетърпимо иго, и си избират сами консули, които да ги управляват.

— Нима не им се нрави да чувстват закрилата на един владетел и да участват в достойнството и славата на цялата империя?

— Нрави им се, и то много, и за нищо на света не биха искали да се лишат от тази изгода, иначе биха станали плячка на някой друг монарх, на византийския император и дори на египетския султан. Но при условие, че този владетел си стои далеч от тях. Ти живееш в обкръжението на своите благородници и не си даваш сметка, че отношенията в тези градове са съвсем други. Те не признават големите васали на империята, господари на нивята и горите, защото тези земи и гори принадлежат на тях, на градовете, с изключение само на няколко като Монфератския маркизат. Ще ти кажа, че млади хора, които се занимават със занаятчийство и не биха могли да пристъпят в твоя двор, при тях управляват и се разпореждат, та дори биват издигани до рицарски сан.

— Значи светът върви към провал! — извикал императорът.

— Но, добри ми татко — вдигнал тогава пръст Баудолино, — ти сам се отнасяш към мен като към член на твоето семейство, а до вчера аз живеех под сламен покрив. Какво ще кажеш?

— Ще ти кажа, че мога да те направя и херцог, защото съм император и имам правото с указ да издигам в благороднически сан когото искам. Но това не означава, че всеки може сам да се пише благородник. Онези там не разбират ли, че ако светът върви наопаки, те също отиват към провал?

— Изглежда, че не разбират, драги Фридрих — прекъснал го Отон. — С начина, по който се управляват, тези градове са се превърнали в кръстовища на всички богатства, търговците се стичат в тях отвсякъде и стените им са по-красиви и по-здрави от стените на твоите замъци.

— Ти, вуйчо, с кого си? — креснал императорът.

— С теб, всемогъщи мой племеннико, и затова съм длъжен да ти помогна да разбереш колко силен е противникът ти. Ако упорстваш да получиш от тези градове това, което те не желаят да ти дадат, през целия остатък от живота си ще ги обсаждаш, ще ги побеждаваш и ще виждаш как се възраждат няколко месеца след това по-горди и по-могъщи отпреди; и пак ще прекосяваш Алпите, за да ги подчиняваш отново, докато твоят императорски жребий е другаде.

— И къде другаде ще е този мой императорски жребий?

— Драги Фридрих, аз писах в своята Хроника — която по необяснима случайност изчезна и сега трябва да я пиша отново, да накаже Бог отец Рахевин, който безспорно е виновен за тази загуба, — че преди време, когато Божи наместник беше Евгений III, сирийският епископ от град Габала, който имаше аудиенция при него с едно арменско посланичество, му разказа, че в Далечния изток, много близо до Земния рай, процъфтявало царството на един Rex Sacerdus 9 9 Цар и първосвещеник (лат.). — Бел.пр. , първосвещеник и владетел на име презвитер Йоан, безспорно християнин, макар и последовател на несторианската ерес, чиито предци били онези влъхви, също владетели и първосвещеници и пазители на древна мъдрост, които първи се поклонили на Младенеца.

— И какво общо имам аз, императорът на Свещената римска империя, с тоя презвитер Йоан, да го поживи Господ по онези места, дето дяволът го е насадил, него и неговите маври?

— Ето, виждаш ли, мой велики племеннико, ти сам казваш „маври“ и мислиш като другите християнски крале, които се морят да бранят Йерусалим — богоугодно начинание, не отричам, но остави го на франкския крал, защото в този свещен град вече командват франките. Съдбата на християнството и на всяка империя, която иска да е свещена и римска, е оттатък държавата на маврите. Има една християнска държава отвъд Йерусалим и земите на неверниците. Императорът, който успее да обедини двете държави, би свел държавата на неверниците и на самата Византия до два острова, разделени и загубени в огромното море на своята империя.