Умберто Еко - Баудолино

— Това те е научило да си мериш думите.

— Напротив, това ме научи изобщо да не си ги меря. Все едно, мислех си, каквото и да кажа, е истина, щом съм го казал. Когато пътувахме към Рим, един свещеник на име Корадо ми разказваше за великите mirabilia на световния град, за седемте автомата на Капитолия, които показвали дните на седмицата и със звънец известявали когато в някоя провинция на Империята имало бунт; за бронзовите статуи, които се движели сами, и за някакъв дворец, пълен с вълшебни огледала… А като стигнахме в Рим, точно на тоя ден, когато се колеха край Тибър, аз си плюх на петите и поех по улиците на града. Вървя, вървя, и какво виждам — само овце сред купища развалини, под портиците — само селяни, които говорят на еврейски и продават риба. И ни помен от mirabilia освен една конна статуя навръх Капитолия, а и тя не ми се видя кой знае какво чудо. И така, на връщане, когато ме питаха какво съм видял, нали не можех да им кажа, че в Рим има само развалини сред овцете и овце сред развалините? И аз им описвах всички mirabilia, за които бях чул, и прибавях някое от себе си, например, че в Латеранския дворец съм видял златна мощехранителница, украсена с диаманти, и в нея — пъпа и крайната плът на Божия син. Всички ме зяпаха в устата и казваха: жалко, че трябваше да трепем римляните и сме изпуснали тези mirabilia. И така, години наред след това непрекъснато чувам да се носи славата на град Рим и неговите чудеса — в Германия, в Бургундия и дори тук — само защото аз ги бях измислил.

Междувременно се върнаха генуезците. Облечени като монаси, те водеха със себе си няколко същества, увити в белезникави чаршафи, които им покриваха дори лицата. Това бяха бременната жена на Никита с последното им дете на ръце и другите синове и дъщери, прелестни същества, неколцина роднини и двама-трима прислужници. Генуезците ги бяха превели през града като тълпа прокажени, така че дори кръстоносците им бяха правили път.

— Как са ви повярвали? — попита през смях Баудолино. — Хайде, прокажените добре, но вие, макар и с тези дрехи, хич не приличате на монаси!

— Моите уважения, но кръстоносците са глупаци — отвърна Присмехулко. — И после, понеже вече от доста време сме тук, знаем толкова гръцки, колкото да се разберем. Повтаряхме „кириелейсон пиге пиге“ в хор и почти шепнешком, като че ли се молехме, и ония се отдръпваха, някои се кръстеха, други плюеха през рамо или се пипаха по топките.

Един слуга поднесе на Никита сандъче и той се оттегли в дъното на стаята, за да го отвори. Върна се с няколко златни монети за домакините, които се разсипаха да го благославят, като го уверяваха, че докато е при тях, господар на дома им ще бъде той. Многолюдното семейство бе разпределено по съседните къщи в разни килери с мръсни сечива, където на никой латинец не би му дошло наум да влезе да търси плячка.

Доволен, Никита извика Пиперко, който му се струваше най-уважаван сред генуезците, и му каза, че макар да трябвало да се крие, изобщо не желаел да се отказва от обичайните си удоволствия. Градът гореше, но в пристанището продължаваха да пристигат търговски кораби и рибарски гемии, които спираха в Златния рог, без да могат да разтоварят стоката си в складовете. Стигало да има пари, човек можел да купи на много добра цена най-различни неща и да живее охолно. Колкото до добрата кухня, сред току-що спасените му роднини бил зет му Теофил, изключителен готвач, достатъчно било да го попитат какви продукти са му необходими.

И така, още същия ден Никита можа да предложи на госта си обяд, достоен за логотет: тлъсто ярешко, пълнено с чесън, лук и праз и залято със сос от маринована риба.

— Преди повече от двеста години — каза Никита — в Константинопол пристигнал като пратеник на вашия крал Отон един епископ, Лиутпранд, гост на василевса Никифор. Срещата не била много успешна и в доклада за пътуването си Лиутпранд описал нас, римляните, като мръсни, недодялани, некултурни и облечени в дрипи. Не можел да понася рацината и според него всички наши храни плували в мазнина. Но за едно говорел с възхита, и то е за това ядене.

На Баудолино ярето също му харесваше и докато се хранеше, продължи да отговаря на въпросите на Никита.

— И така, докато си живял във войската, си се научил да пишеш. Но да четеш вече си знаел.

— Да, ама писането е по-трудно. Особено на латински. Защото, ако императорът трябваше да изпрати на оня свят войниците си, казваше им го на алемански, но ако пишеше на папата или на братовчед си, трябваше да е на латински, както и всички други държавни документи. Отначало ми беше трудно, преписвах буква по буква думи и изречения, които изобщо не разбирах, но в края на краищата за по-малко от година се научих да пиша. Само че Рахевин нямаше достатъчно време да ме научи на граматиката. Умеех да преписвам, но не и да се изразявам сам. И затова пишех на езика на Фраскета. Но дали беше наистина езикът на Фраскета? Непрекъснато обърквах различните говори, които слушах около мен от хората от Асти, Павия, Милано, Генуа, дето понякога и помежду си не се разбираха. След това построихме един град, с хора кой оттук, кой оттам, събрани, за да издигнат една кула, и всички заговориха по един и същи начин. Мисля, че беше горе-долу като езика, който бях измислил аз.