Умберто Еко - Баудолино

— Изглежда, си го обикнал повече от родния си баща, или пък величието му те е замаяло?

— Господин Никита, дотогава никога не се бях питал дали обичам баща си Галяудо. Внимавах само да съм по-далечко от ритниците или тоягата му и това ми се струваше естествено за един син. Разбрах, че съм го обичал, едва когато умря. Преди това не си спомням да съм прегръщал баща си. По-скоро отивах да плача в скута на майка ми, но и тя, горката, имаше толкова добичета на главата, че нямаше време да ме утешава. Фридрих беше красив, с бяло лице и румени бузи, а не с цвят на гьон като на сънародниците ми, косите и брадата му бяха огненочервени, ръцете му — дълги, с тънки пръсти и поддържани нокти, беше самоуверен и внушаваше увереност у околните, беше весел и решителен и внушаваше веселост и решителност, беше смел и внушаваше смелост… Аз бях лъвче, а той беше лъв. Можеше да бъде и жесток, но с хората, които обичаше, беше извънредно нежен. Аз го обичах. Беше първият, който се вслушваше в това, което казвах.

— Използвал те е като глас на народа… Добрият господар изслушва не само царедворците си, но иска да разбере и какво мислят и неговите поданици.

— Да, но аз вече не знаех кой съм и къде съм. След като срещнах императора, от април до декември императорската войска прекоси на два пъти цяла Италия, първо от Ломбардия до Рим и после в обратна посока, гънеше се като змиорка от Сполето до Анкона, оттам към Апулия и после по-нагоре към Романия и към Верона, Тридентум и Бауцано, и най-сетне, като прехвърли планините, се върна в Германия. След дванайсет години, прекарани между две реки, се озовах в центъра на вселената.

— Така ти се е струвало.

— Зная, зная, господин Никита, че центърът на вселената сте вие, но светът е по-обширен от вашата империя, има Последната Туле, и страната на хиберните. Разбира се, че в сравнение с Константинопол Рим е купчина развалини, а Париж е само едно кално село, но и там се случва от време на време нещо ново, на много места по света не се говори гръцки, а има дори хора, които, за да кажат „да“, казват „ок“.

— „Ок“ ли?

— Ок.

— Странно. Но хайде, продължавай.

— Продължавам. Видях цяла Италия, нови места и лица, облекла, каквито никога не бях виждал, източни кадифета, дантели, златошити плащове, мечове, доспехи, чувах говори, които непрекъснато се мъчех да усвоявам. Спомням си смътно как Фридрих получи в Павия желязната корона на крал на Италия, после спускането към така наречената „отсамна“ Италия, прехода по франкския път, срещата на императора с папа Адриан в Сутри, коронацията в Рим…

— Но къде е коронясан този твой василевс, или император, както казвате вие, в Павия или в Рим? И защо в Италия, след като е василевс на алеманите?

— Да вървим поред, господин Никита. При нас, латинците, нещата не са така прости, както при вас, ромеите. При вас някой избожда очите на василевса, сяда на трона му, всички са съгласни и дори константинополският патриарх прави каквото му каже новият василевс, иначе той ще му избоде очите и на него…

— Е, не прекалявай.

— Аз ли прекалявам? Когато пристигнах тук, веднага ми обясниха, че василевсът Алексий III седнал на трона, след като ослепил законния василевс, брат си Исак.

— А при вас никой ли не е станал крал, като е отстранил предшественика си?

— Да, но като го е убил в бой, с отрова или с кинжал.

— Именно. Защото сте варвари и не можете да измислите не толкова кървав начин за решаване на държавните въпроси. И освен това Исак му беше брат, а брат не се убива.

— Разбирам, извършил го е от доброжелателност. При нас не е така. Латинският император, който не е латинец още от времето на Карл Велики, е наследник на римските императори, на тези от Рим, не на тези от Константинопол. Но за да е сигурен, че е такъв, трябва да бъде коронясан от паната, защото Христовият закон е отменил закона на лъжливите богове. Само че за да бъде коронясан от папата, императорът трябва да бъде признат и от италианските градове, които са си самостоятелни, и затова трябва да бъде провъзгласен за крал на Италия — разбира се, при условие, че първо е бил избран от тевтонските князе. Ясно ли е?

Никита отдавна знаеше, че мисълта на латинците, макар да бяха варвари, тече по много сложни пътища: не обръщаха никакво внимание, когато ставаше дума за теологически въпроси, а бяха способни да цепят косъма на две, щом се заговореше за право. Така че през вековете, които ромеите от Византия бяха употребили в ползотворни събори по въпроса за природата на Бога, без да се занимават с властта, която все още произлизаше направо от Константинопол, на Запад бяха предоставили теологията на римските свещеници и се бяха занимавали само с взаимно тровене и колене, за да установят дали трябва да имат император, и ако да, кой да бъде той, тъй че в крайна сметка се бяха оказали без истински такъв.