Умберто Еко - Баудолино

— Какво ти се е случило днес? — каза Никита, докато напредваше с мъка през водата. Беше по-млад от Баудолино, но животът на учен и дворцов човек го беше направил ленив, дебел и тромав.

— Убих човек. Този, който преди почти петнайсет години погуби моя осиновител, най-добрия от всички владетели, император Фридрих.

— Но нали той се е удавил в Киликия?

— Всички си помислиха така. Но беше убит. Господин Никита, ти ме видя днес в „Света София“ да размахвам бясно този меч, но знай, че през целия си живот не съм пролял капка чужда кръв. Кротък човек съм. Но този път бях длъжен да убия, бях единственият, който можеше да въздаде справедливост.

— Ще ми разправиш после. Сега ми кажи как стана така, че се появи като по чудо в „Света София“, за да ми спасиш живота.

— Когато поклонниците започнаха да грабят града, се скрих в едно тъмно ъгълче. Излязох преди час, щом се смрачи, и се озовах близо до Хиподрума. За малко да ме повлече една тълпа гърци, които бягаха с крясъци. Мушнах се в преддверието на една полуизгоряла къща, за да ги изчакам да отминат, и видях зад тях кръстоносците, които ги преследваха. Разбрах какво става и в миг в главата ми блесна истината: че и аз съм латинец, а не грък, но че преди тези озверели мъже да го установят, между мен и един мъртъв грък няма да има голяма разлика. Казах си: не е възможно тези хора да сринат най-големия град на християнството тъкмо сега, когато им е вече в ръцете!… Но след това се сетих, че когато предците им влезли в Йерусалим по времето на Жофроа дьо Буйон, макар че градът бил вече техен, изпотрепали всичко живо — жени, деца и домашни животни, и за малко, слава Богу, не изгорили и Божия гроб. Вярно, че влезли като християни в град на неверници, но пък не е да не съм виждал в своите странствания как християните се колят помежду си заради една думичка, и всички знаем, че от години нашите свещеници се карат с вашите по въпроса за онова filoque 5 5 Букв. „… и Сина“ (лат.) Догмат за природата на Сина Божи. — Бел.пр. в Светата Троица. И накратко, какво ще говорим — когато един войник влиза в някой град, за него няма ни религия, ни чудо.

— И какво направи след това?

— Излязох от входа и като се промъквах покрай стените, стигнах до Хиподрума. Там видях как красотата увяхва и се превръща в груба материя. Ще знаеш, че откакто съм в града, често отивах да съзерцавам онази статуя на млада жена със стройните нозе, с белоснежните ръце и червените устни. Тази усмивка, тези гърди, тези дипли на дрехата и коси, развени от вятъра. Тъй беше прекрасна, че като я видеше отдалече, човек не можеше да си я представи от бронз, защото изглеждаше от плът и кръв…

— Говориш за статуята на Елена Троянска. Какво е станало с нея?

— Видях колоната, на която беше стъпила, да се накланя и да рухва на земята като отсечено от корен дърво. Колона и статуя — всичко сред грамаден облак прах. На парчета: нейде там тялото, на две крачки от мен — главата. И тогава чак разбрах колко е голяма тази статуя, главата не можеше да я обгърнеш с две ръце, и ме гледаше така изкривена на една страна, както те гледа легнал човек, носът — водоравен, а устните — отвесни, като оная работа, ще прощаваш, дето е между краката на жените, а от окото й зеницата беше изскочила, сякаш изведнъж беше ослепяла, Иисусе Христе, точно като тази там! — При тези думи Баудолино отскочи назад и пръсна вода във всички посоки, защото факлата му неочаквано бе осветила една каменна глава, голяма колкото десет човешки, поддържаща колона и също така легнала настрани, с още по-срамно полуотворена уста и с къдрави змийски коси, смъртно бледа, с цвят на слонова кост.

Никита се усмихна.

— Тези глави са тук от векове. Това са Медузи, домъкнати не зная откъде и използвани от строителите за основи на колоните. Май се уплаши?

— Не съм се уплашил. Просто съм виждал някъде това лице. Другаде.

Никита забеляза смущението на Баудолино и смени темата:

— Та казваше, че са съборили статуята на Елена…

— Де да беше само тя! Всички, всички между Хиподрума и Форума, или поне тези, които бяха от метал. Изкатерваха се по тях, връзваха ги с въжета или вериги за шиите и ги издърпваха отдолу с два-три волски впряга. Видях да падат всички до една: статуите на колесничарите, един сфинкс, един речен кон, един крокодил, все от Египет, една голяма вълчица с Ромул и Рем, бозаещи от нея, и една статуя на Херакъл, и тя огромна, палецът й беше колкото гръд на мъж… И после оня бронзов обелиск с барелефите, дето на върха му има една девойка, която се върти…