Умберто Еко - Баудолино

— Чувал съм. По едно време стените му бяха разрушени от алеманите. А по-късно нашият василевс им даде злато да го възстановят.

— Точно така. Аз бях с императора на алеманите преди да умре. Ти си се срещал с него, когато преди петнайсет години е прекосявал Пропонтида. Фридрих Барбароса Голобради, велик и благороден владетел, милостив и великодушен. Той никога не би извършил това, което тия…

— А бе, като превземаше някой град, и той не му прощаваше — промърмори Никита.

Най-сетне стигнаха до края на стълбата. Никита намери факлите и, вдигнали ги над главите си, двамата тръгнаха по дълъг коридор. После пред погледа на Баудолино се откри самият търбух на Константинопол, и там, едва ли не точно под най-голямата църква на света, се простираше една друга, невидима базилика, една гора от колони, които се губеха в мрака, подобно на дървесни стволове, изникващи от водата. Базилика или църква на голяма обител, обаче обърната с главата надолу, защото бледата светлина, едва разкриваща капителите, които се губеха в здрачината на високите сводове, идеше не от кръгли стъклописни розети или от стреловидни витражи, а от наводнения под, който отразяваше подвижния пламък на факлите.

— Градът е надупчен от подземни водохранилища — каза Никита. — Градините на Константинопол не са природен дар, а произведения на изкуството. Но, както виждаш, водата ни стига само до коленете, защото е била използвана за гасенето на пожарите. Ако нашествениците унищожат и акведуктите, всички ще изпомрат от жажда. Обикновено тук не може да се гази, трябва лодка.

— Но тази вода свързана ли е с пристанището?

— Не, свършва по-рано. Но зная проходи и стълбища, които водят към други резервоари и други тунели, тъй че можем да стигнем под земята ако не чак до Неориона, поне до Просфориума. Само че — тук Никита се спря притеснен, сякаш едва сега се беше сетил за нещо друго, което трябва да свърши — не мога да дойда с теб. Ще ти покажа пътя, но после ще се върна обратно. Трябва да се погрижа за семейството си, което се крие в една малка къща зад „Света Ирина“. Защото — продължи той с извинителен тон — моят дворец изгоря при втория пожар, през август…

— Ти си луд! Първо ме довеждаш тук, като ме караш да си изоставя коня, когато без теб до Неориона можех да стигна и по улиците. Второ, мислиш, че преди да стигнеш при семейството си няма да те спрат двама като онези, с които те заварих. А дори и да стигнеш до него, какво? Рано или късно някой ще ви пипне там. А ако смятащ да ги вземеш и да избягаш с тях, къде ще идеш?

— Имам приятели в Селимврия — отвърна колебливо Никита.

— Не знам къде е това, но преди да идеш там, трябва да излезеш от града. Слушай мен, ти на семейството си с нищо не можеш да помогнеш. А там, където ще те заведа, ще намерим генуезки приятели, които са много влиятелни тук, сред евреите, монасите, императорската гвардия, персийските търговци, а сега и сред латинските поклонници. Хитри хора са, ще им кажеш къде е семейството ти и те утре ще ти го докарат там, където ще бъдем. Как ще го направят, не знам, но ще го направят. Във всички случаи ще го направят заради мен и като добри християни, но нали все пак са си генуезци, ако им подариш нещо, няма да е зле. После ще останем при тях, докато всичко утихне. Обикновено плячкосването на трае повече от три дни. Вярвай ми, не ми е за първи път. А после върви в Селимврия или където щеш.

Тези думи на Баудолино убедиха Никита и той му благодари. А когато продължиха пътя си, го запита какво търси в града, щом не е от кръстоносците.

— Пристигнах тук, когато латинците слязоха от корабите си на отсрещния бряг. С други хора… които вече ги няма. Идехме от много далеч.

— А защо не напуснахте града, като сте имали време?

Баудолино се поколеба, после каза:

— Защото… трябваше да разбера нещо.

— И разбра ли го?

— За жалост да, но едва сега.

— Още един въпрос: защо се грижиш толкова за мен?

— А какво друго би могъл да направи добрият християнин? Но всъщност си прав. Можех да те отърва от онези двамата и да те оставя да бягаш сам. А ето че съм се залепил за теб като пиявица. То е, защото зная, че ти, господин Никита, си писател и като епископ Отон от Фризинга записваш което е станало. Но когато познавах епископа, преди да умре, аз бях момче и още нямах своя история. Искаше ми се само да научавам чуждите. Сега бих могъл да имам своя история, но не само изгубих всичко, което бях написал за миналото си, а и като река да си го припомня, всичко ми се обърква. Не че не си спомням случките, но мога да им придам някакъв друг смисъл. След това, което ми се случи днес, трябва да говоря с някого, иначе направо ще полудея.