Умберто Еко - Баудолино

— Кълна се в дванайсетимата влъхви, ами че това е господин Никита, министърът на василевса! Какво мога да сторя за теб, човече?

— Братко во Христе! Който и да си — извика Никита, — отърви ме от тези латински варвари, които искат смъртта ми, спаси тялото ми и ще спасиш душата си!

Двамата латински поклонници, които не разбираха нито дума от тази размяна на източни възгласи, поискаха обяснение от Баудолино, който им изглеждаше от техните, защото в началото се бе обърнал към тях на провансалски. И на отличен провансалски Баудолино им извика, че тоя човек е пленник на граф Бодуен Фландърски и че по негова заповед той е тръгнал да го търси във връзка с arcana imperii, сиреч тайни държавни причини, които нещастници с нисък ранг като тях никога не биха проумели. Двамата останаха за миг като треснати, после решиха, че само ще загубят ценно време, ако почнат да спорят, когато могат лесно да си намерят плячка другаде, и забързаха към главния олтар.

Никита не се наведе да целуне нозете на своя спасител не само защото беше вече проснат на земята, но и защото беше твърде объркан, за да спазва церемониала, както изискваше достойнството на сана му.

— О, добри господине — възкликна той, — благодаря ти за помощта! Значи не всички латинци са с лица, изкривени от омраза, като на диви зверове. Те са по-лоши и от сарацините на Саладин, които като си върнаха Йерусалим, пуснаха на свобода жителите му само срещу няколко монети на глава! Какъв позор за цялото християнство, брат вдигнал меч срещу брата, поклонници, които трябваше да освобождават Божия гроб, а позволиха на алчността и завистта да ги възпрат, и така рушат Римската империя! О, Константинополис! Ти, царице на Църквата, майко на вярата, кърмилнице на правилното мислене, хранителко на всички науки, вместилище на всички красоти, ти изпи чашата на Божия гняв и изтля в огън, далеч по-буен от оня, който опожари Пентаполиса. Кои зли, безпощадни демони изляха върху теб безграничното си опиянение, кой луд и омразен претендент Пенелопин ти запали брачния факел? О, родителко, до вчера облечена в златнопурпурния плащ на императорската власт, сега омърсен, измачкан и раздран, виж ни, като птици в клетка не намираме нито излаз от тебе, граде, който беше наш, нито смелост да останем в теб, а се лутаме под бремето на греховете си като блуждаещи звезди!

— Господин Никита — каза Баудолино, — чувал бях, че вие, гърците, говорите много и за всичко, но не вярвах, че сте чак толкова словоохотливи. В настоящия момент въпросът е как да си вдигнем чукалата оттук. Мога да те скрия в квартала на генуезците, но трябва да ми покажеш най-бързия и сигурен път през Неориона, защото този кръст на гърдите ми закриля мен, но не и теб: тия тук са загубили светлика на разума и ако ме видят да водя пленен грък, ще си помислят, че си струва да ми го отнемат.

— Знам един добър път, но не е по улиците — каза Никита — и ще трябва да се откажеш от коня си.

— Че да го оставим — каза Баудолино с готовност, която учуди; Никита, защото той не знаеше на каква цена Баудолино се бе сдобил с въпросното ездитно четириного.

И подпомогнат от своя спасител, Никита се надигна, хвана ръката му и предпазливо го поведе към Сълзящата колона. Огледа се: видени отдалеч, поклонниците сновяха като мравки из огромния храм, до един заети да трошат всичко, и не им обръщаха внимание. Коленичи зад колоната и мушна пръстите си в браздата между две плочи на пода.

— Помогни ми — обърна се той към Баудолино, — двамата ще успеем… може би.

И наистина, с малко усилия успяха: една от плочите се повдигна и под нея зейна тъмна дупка.

— Има стъпала — предупреди Никита. — Аз ще сляза първи, защото знам къде да стъпвам, а ти върни плочата на мястото й над себе си.

— И какво ще правим в тъмното? — запита Баудолино.

— Ще слезем — отвърна Никита. — Там долу пипнешком ще открием една ниша, в която има оставени факли и огниво.

— Бива си го тоя Константинопол. Пълен с изненади на всяка крачка — заключи Баудолино, докато слизаше по витата стълбичка. — Жалко, че тези свини няма да оставят камък върху камък от него.

— Свини ли ги наричаш? — запита Никита. — Не си ли от тях?

— Кой, аз ли? — учуди се Баудолино. — Не, разбира се. Ако съдиш по дрехата ми, аз я взех назаем. Вече бях в града, когато тия негодници нахлуха. Само че къде са ти факлите?

— Спокойно. Още няколко стъпала. А какъв си тогава? Как се казваш?

— Баудолино от Александрия. Но не онази, египетската, дето сега се нарича Цезарея или изобщо не се нарича никак, защото навярно е изгоряла и тя като Константинопол. Моята е между северните планини и морето, близо до Медиоланум. Чувал ли си за него?