Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Е, не се учудвайте, че искрено се надявах Кубар да спи.

Разбира се, че спеше. И Тулпар беше наблизо — лежеше сресан, пригладен, с десетки мъниста и пискюли по гривата и опашката си на китна морава под реещото се във въздуха килимче. Дадох му знак да си трае и кацнах до алпа.

Не се събуди. По-зле и от бебе… Изчаках двайсетина секунди. Чак не приличаше на жив. Надвесих се над него и разперих крила над главата му.

Какво може да има в главата на такъв могъщ алп? Изненадващо дребни неща… Ядене, пиене… спокойствие… Много кеф от спането… Караница с брат му. Дълъг философски спор с Барис — другия сърдитко измежду алпите… Ето Мал. Тулпар. И чужденеца… Наистина имаше нещо от рода на котките… Колко? Явно бе силен. Много, много силен, защото отразяваше опитите да вляза в спомена на Кубар, а оттам и в него. И все пак… Как да обясня какво усетих… На непознатия му беше кеф, че е там, в облаците… Погледът му към синевата, птиците по-долу, облаците… Това не бе поглед на богоподобен, който рядко лети. А уж бе котка…

Кубар се размърда — бях се увлякъл и краят на крилото ми го гъделичкаше по носа.

Измъкнах се внимателно и прехвръкнах при Тулпар. Изправи се възбуден, току да изцвили. Само това оставаше — да събуди Кубар. Отиде ми перушината, преди да съм успял да му обясня кое-що… Развързах го и оставих на негово място чигендека.

Увиха копитата на конете с парчета кожи и ги поведоха пешком. Всеки направи по един широк полукръг и заеха местата си.

Ат бе сложил стрела на тетивата, а други две държеше между зъбите си. Когато чу бухането на бухал, застреля най-близкия йорег и пришпори коня си. Вече бе поставил втората и я изстреля от десетина метра в гърдите на другия страж. Третият вече се бе извърнал към връхлитащия конник и бе вдигнал щита пред гърдите си. Прицели се по-внимателно и бе възнаграден — улучи го в окото.

Пришпори жребеца покрай един от огньовете и видя, че Арбуга изпраща стрела в последния изправен йорег. И тъй като вече бе готов за стрелба, пусна и той своята във врата му.

И веднага зае позиция пред входа на пещерата. Стреснат от тропота на копитата, късите бойни викове и хриповете на умиращите, Аждаха се изправи. Бе така изненадан, че загуби контрол над вида си.

Танбит го видя такъв, какъвто си бе — черен, космат, конска муцуна, жълтеникав рог между дългите животински уши и огромни копита. И запищя.

Аждаха я погледна втрещен, после се съвзе и както предполагаха побратимите, се спусна към черното гърло на пещерата. Конят на Ат се изплаши от огромния страховит йорег и тъкмо когато той опъваше тетивата, се изправи на задните си крака и изцвили с побелели очи. Стрелата избръмча и се заби високо в шатрата. Ат се зае с укротяването на животното под себе си, а Аждаха се спусна вдясно. Оттам обаче идваше Арбуга и размахваше тежкото копие, притежавано някога от праотеца Лаиш.

Аждаха спря, огледа се. Притича през шатрата. Мъжете извикаха на Танбит, уплашени, че той ще посегне на нея. Младата жена скочи и се спъна във възглавничките по пода. Йорегът се извърна към нея, понечи да пристъпи, но Ат вече бе укротил коня и без да се цели, пусна поредната стрела. Тя изсъска и с тъп звук се заби в средата на масичка, натоварена с плодове.

В този момент зад Аждаха се озова Арбуга. Конят му се дърпаше, уплашен до смърт от близостта със злото същество, и той не успя да го удари с копието. Пресегна се, хвана йорега за опашката и го повлече. Той се тресна в централния кол на шатрата и измуча. Конят отнесе Арбуга напред, той го укроти с мъка и го пришпори обратно за нов набег.

Аждаха се изправи и се втурна напред. Блъсна изправилата се стара прислужница и се насочи към гората.

— Яаа! — извика Ат и смахмузи коня си.

Арбуга го разбра — трябваше да действат като при лов на вълци. Част от ловците препускат след звяра, а другите се стремят да прережат пътя му встрани. И го подкарват към равно, открито пространство.

— Яаа! — отговори Арбуга.

Излязоха в ниското, където нямаше дървета. Аждаха разбра грешката си и се опита да свие вляво. Там вече бе Ат. Йорегът нямаше изход и се хвърли върху него. Отхвръкна назад, прободен в рамото.

В този момент пристигна Арбуга и заби копието си във врата му…

Чакар пристигна на бял кон. Майко!… Никога не съм предполагал, че някъде може да съществува такова красиво животно. Само на рисунка го бях виждал. Или някъде в сънищата си… Така и така вика — това е нашият кон, за който се трепахме толкова… И като се сетих за думите на Бат-Терек, наистина повярвах: такъв жребец не може да не носи магия!