Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— Така е. Влюбват се и не искат да ги пуснат обратно.

Млъкна, без да сваля очи от нас.

— Вие дойдохте за това, нали?

— И за това — намесих се аз.

Русана въздъхна.

— Посестримите ни, които обслужват Орисниците, ни предупредиха, че тук ще става нещо. Какво? Не знаят… Или се страхуват да кажат. Обаче и аз го усещам. Съвсем скоро Кашан няма да е същият. Какъв ще е? По-добър? Не вярвам.

Замълча, очаквайки да кажем нещо. Поклати глава:

— Следих ви — къде нарочно, къде без да искам. Какви сте вие двамата? Човек — да. Самодива — да. Всичко уж ви е на мястото, ала… Като чужденци сте.

Кимнах неопределено. Просто защото тя очакваше да направя нещо.

— Но лошо във вас няма. Няма.

Тоя път мълчахме дълго.

— Добре — каза тихо. — Ще й покажа входа за света на йорегите.

И кимна към Биляна.

Аз ли, човече?

Виждам, че окайваш участта ми. Мислиш, че твоята е най-тежка. Завиждаш ми. Е, ако бъдем честни — малко.

Повярвай ми, хич не е лесно. Особено когато си млад. И бог. Всички чакат на теб и щом я окъсат, първата им работа е да вдигнат очи към небето и да проточат глас „Боже, помогни!“

А има едни — Делян и Биляна. Не викат. А в дадения случай трябва…

Храстите се отвориха с ужасен шум, млада липа просто бе прекършена като стрък трева и на пътя пред нас се изпречи огромен мъжага. Почти два пъти колкото мен. А! И с бича глава. Изрева точно като разгонен бик, а от ноздрите му излезе пушек (или просто прах?).

Конете ни подивяха. Първо моят, а после и Биляниният се изправиха на задните си крака. Моят се срина встрани от пътя, аз отхвръкнах от седлото и се стоварих в ниските храсти. Падайки, успях само да отбележа, че същото се случи и със самодивата.

„С бича глава… с бича глава…“ — повтарях си за успокоение аз. Значи алп. Събрат на Чакар. Приятел. Задължително приятел…

Вятър! Вървеше към изправилата се Биляна и явно нямаше намерение да й се извинява.

— Хей! — извиках аз.

Всичките й оръжия бяха окачени на коня, който вдигаше пушилка по пътя обратно. Имаше само нож и го извади с широко отворени очи.

Чудовището просто протегна ръка и я хвана за косата. И я повдигна. Самодивата увисна във въздуха и отчаяно се опита да го стигне с острието на оръжието си. Не би — ръката й бе по-къса от израстъка на бичеподобния.

Е, какво… Изтичах към тях, вадейки меча от ножницата на гърба си. Беше почти с две глави по-висок от мен. Подвоумих се и забих острието в хълбока му.

Не искам да си спомням какво последва… Листата на околните дървета окапаха от грозния рев, който излезе от раззиналата се към небето паст. От конвулсията на ръката му Биляна излетя и падна на десетина метра зад мен. Само си помислих: „Дано не се изправи… дано изпълзи към гората…“ И заех бойна стойка.

Звярът се нарева бързо. Наведе лице към мен — в очите му горяха огньове, над които аз се въртях във вид на чеверме. От раната на задника му струеше кръв на тласъци. Той я притискаше с огромната си длан, а в другата размаха окастрен бор, който явно ползваше за копие.

Беше бавен. И ядосан. А това дава някакво предимство… Изпреварих удара и отскочих. Острието се заби там, където стоях преди миг. А аз посегнах към свивката на коляното му.

Нов рев. Май камъните в радиус от километър се напукаха… Кракът му поддаде и чудовището рухна на коляно. Но копието пак бе вдигнато за удар.

Отскочих. Обаче Биляна бе решила да играе спасителката Памела Андерсън и застана пред мен.

Добичето въобще не се замисли — даже ми се стори, че зад болката избухна тържество и радост. Явно не бе хетеросексуален. И удари.

Успях да я блъсна. Търкулнахме се двамата в прахта на пътя. Мечът ми отхвръкна. Гигантският крак, обут в нещо средно между кубинка и ботуш, увисна над мен и когато вдигнах ръце да се предпазя, за да не ме размаже, през пръстите си видях, че просто ме прекрачи.

Искаше Биляна.

Ритнах го в кървящото коляно. И тъкмо да си запуша ушите, за да отърва поредната доза вредни децибели, видях, че от небето се спуска Супермен…

Чакар бе. Чакар.

Егати късмета — бяха налетели на Мал 83 83 Мал — алп на разбойниците; по-късно се почита и като покровител на животновъдите. Превъплъщава се в бик. , алпа на разбойниците. Сега. Защото в моето време с годините и активната възпитателна работа на неколцина от великите алпи той се бе кротнал и бе получил от Тангра в знак на благоразположение животновъдството. Обаче сега бе разбойник и действаше като такъв. И проявяваше определено нездрав интерес към Биляна.