Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Надвечер лебедът кацна в подножието на няколко високи хълма, обрасли с рядка гора. Ат и Арбуга хапнаха набързо, намериха изворче и напълниха меховете. Зачакаха птицата да полети. Досега тя диктуваше кога ще пътуват и с какво темпо.

Не би. Лебедът се топна в близката рекичка и сякаш забрави за тях.

— Сигурно ще преспим тук — предположи Арбуга. — Да разседлаем конете.

— Вече сме в Кашан — поклати глава Ат. — Трябва да сме нащрек. Ще поогледам наоколо.

Върна се по-бързо, отколкото предполагаше един обстоен оглед.

— Ела с мен! — извика с нисък глас на побратима си.

Заведе го на невисока могила. Вече се бе стъмнило. Горе грееха звездите, луната бе бяла и голяма. Светът бе потънал в млечната й светлина.

— Виждаш ли? — тайнствено попита Ат.

Арбуга се обърка, но след миг се изпъна като струна. На около петнайсет минути път от мястото, където стояха, под върха на най-големия хълм, се виждаха да светят в кръг огньове.

— Огън? — ахна Арбуга. — В този пущинак?

— Десет — усмихна се Ат. — Преброих ги.

— Дали това не е краят на пътя ни?

— Ще ми се да е така.

Оставиха конете и тежкото оръжие пред рекичката, където дремеше лебедът, и се затичаха нагоре, към блещукащите светлинки. На около петстотин крачки се разделиха и се запромъкваха от две различни посоки.

Птицата ги бе довела на точното място.

Пред входа на пещера в скалите бе опъната огромна шатра. Около нея бяха запалени седем огъня. Полите й бяха вдигнати.

Вътре, сред десетки застлани килими, възглавници и ниски софрички, отрупани с плодове и бокали с напитки, седеше Аждаха. А срещу него с наведена глава — Танбит, облечена в белите си сватбени дрехи.

Току до шатрата стоеше на колене възрастна жена, която явно ги обслужваше.

На стотина метра от шатрата и с гръб към нея, край огньовете, пристъпваха от крак на крак стражници-йореги. Ат ги огледа внимателно — следяха ли околността или ушите им бяха насочени към пикантната сцена зад тях отзад, как са въоръжени… Усмихна се с вълча усмивка — за него те вече бяха мъртви.

Всичко се бе оказало толкова елементарно. Стратегии, тактики, сметки, анализи… Бе достатъчно просто да ги оставя сами и целта на Тангра бе постигната: вече имаше нов Атила!

Изтървах се:

— Трябва вече да се връщаме.

Само дето не заскачаха от радост.

— Кога? — викнаха и двамата в един глас.

— Тия дни — отвърнах уклончиво. — Имаме да свършим някои дреболии.

Наистина дреболии — на фона на най-важното оттук нататък. Кое ли? Да върна обратно в моето време самодивата Биляна.

Вече никой нямаше да се опитва да убива Делян. И аз не ги интересувах.

Номер едно бе Биляна.

А поръчката вече бе дадена…

Когато Ат се върна на мястото, където се бяха разделили с Арбуга, той вече бе там.

— Видя ли? — попита възбуден.

Той сложи ръка на рамото му.

— Успокой се.

— Спокоен съм, о, колко съм спокоен!

Честно казано, не бе сигурен дали той самият щеше да се върне обратно, ако на мястото на Танбит бе Боз-бий.

— Ще слезем обратно. Ще вземем конете и оръжието. И тежко им!

Литнах високо в синьото небе. Къде? На гости. На гости на Кубар.

Познавам го, как не. Дали е лош? Не. А дали е добър алп? Е, не. Той си е просто… алп. Особняк. Син е на великия алп-воин Барин, Сивия вълк. Когато Тангра забранил войните между алпите, той се отказал от своя меч-мълния. В съчетание с избухливия му нрав и воинските му умения никой нямал шанс срещу него. Та заспорили синовете му Теку и Кубар кой да наследи бащиното оръжие А момчетата огнени. Абе, синове на Барин… Ще се избият! И тогава Барис им предложил: нека всеки да го носи по хиляда години. Хвърлили жребий — спечелил Кубар. И вместо да върши главното си задължение — да удря с мълнии крадците и лошите по Земята, — веднага тръгнал да налага волята си над останалите. Нашляпал го Тангра… И сега Кубар е сърдит и не идва на Чулман, не стои и на земята. Рее се по облаците на килимчето си. Е, от време на време, по-скоро от скука и да замаже очите на Тангра, току тресне някой долу… Обаче е толкова немарлив, че май по-често страдат съвсем благочестиви хора… Мързеланко. Много обича да се излежава. И затова е вечно в спор с Джил — алпа на ветровете. Духал му, студено му било… А оня е голяма закачка. Току докара Мал от пътищата и говедото му с говедо боцне спящия Кубар през килимчето. И тогава гледай какво стрелбище настава!