Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Така е. Идва момент, когато смъртните водят боговете напред. И ако те не вникнат в нуждите им, хората ги изоставят.

Ето затова бяхме загубили войните с Големите богове. Не те бяха големи — ние се бяхме оказали малки.

И ето — след хиляда и двеста години пак бяхме поставени на изпитание. Тези, над които имахме някакво право, пак бяха събрали сили и търсеха нещо и някой да ги обедини в името на тяхното оцеляване и възход.

Старите се бяха провалили.

А моето поколение?

Ех, жълтоклюнчо! Остави стратегическите планове. Имаш малка, отвратителна, тежка, опасна, важна и непосредствена задача.

Кой е минал с теб назад във времето?…

Изкарах най-хубавите шест дни от живота си. Трапезата бе постоянно сложена и когато не се въргаляхме в постелите (а ние много се въргаляхме!), пиехме вино и медовина, смесени с поци. Вдигахме наздравици с непознати — хора? върколаци? алпи? вещери? йореги? — казва ли ти някой какъв е и за какво се бори… Сигурно така са живели в най-безгрижните си дни олимпийските богове… После с други се къпехме в топлия извор в последната зала на пещерата.

Ако имаше нещо в повече от яденето, пиенето и спането, то бе сексът. Всички се чукаха като за последно! Някои от момичетата ги виждах по няколко пъти и то с различни мъжкари.

Естествено, най-зает бе Горян. Впрочем него не го видях да яде или пие. Той все… абе, таковаше. С различни, я. Какво да правиш — генетична предопределеност.

Ааа, Биляна беше само с мен…

Това е въпросът на въпросите. Защото знаеш ли кого търсиш, намираш го. Такъв е светът на богоподобните — имаш ли името, имаш всичко.

Но първо трябваше да заведа Ат където трябва. В Кашан. Да го срещна с Арбуга и да се уверя, че всичко ще протече без инфекции. А че ще е така, почти не се съмнявах. Всичко досега бе за отвличане на вниманието.

Главното беше синът на Делян и Биляна. И Тулпар. И най-вероятно мистериозният ми противник бе някъде край тях и вършеше своето.

Няколко пъти се изкушавах да оставя Ат и да прелетя разстоянието. Обаче… Ако пак греша?

После, по средата на пътя, ме загложди идеята да го хипнотизирам и преровя Записите му. Да се върна там, в средата на бурята, и да видя що за звяр се търкаляше на носа на кораба. Твърде лесно би било… Сигурно го бе изтрил. Или просто бе показал толкова, колкото трябва. Едва ли бих могъл да го идентифицирам от тях.

Истината беше някъде край мен. В мен, ако щеш…

Е, стигнахме живи и здрави устието на Бури-чай. Без никакви приключения. Което само ме караше да мисля, че пак бях сгрешил — щом тук липсват приключения, значи стават някъде другаде… Край Делян и Биляна.

Изкачихме висок хълм и пред нас лъсна реката с цялото си великолепие. Посочих на Ат разпръснатите къщи и стърчащите кули и казах:

— Ето това е мястото, където ще се срещнеш с твоите войници и ще започнеш своя поход срещу чичо си.

Той отпусна присвитите си очи, извърна се към мен и кимна.

— Има още десет дни до деня на срещата.

— Повярвай ми, това ще са едни от най-трудните дни в живота ти!

— По-скоро скучни…

— Скучни? — избухнах аз в смях. — Това е последното, което може да се каже за тях!

Не му се вярваше. Изгледа ме недоверчиво. Та пътуването ни бе минало така мирно и кротко! Май почти не вярваше, че съм алп.

— Върви — кимнах му към хорското поселище долу. — Там вече те чака Арбуга. Ще чуеш нечуваното и ще видиш невижданото. Уповавай се на Тангра и ще успееш!

Хвърлих му поводите и на моя кон. Ат се метна на своя, плесна го по задника. Спря долу, в ниското, извърна се към мен и извика:

— А ти?

Още с влизането в укрепената със землен вал и дървени палисади крепост стражниците на портата го попитаха дали той не е Ат от Дуло. И когато чуха утвърдителния му отговор, напътиха го към хана на гусларите, където го чакал Арбуга. Ат огледа поляните извън укреплението — никъде не се виждаха разпрегнати коне и разтворени шатри на стануващи войници. Изхъмка неодобрително и пое по мръсна уличка, застлана с каменни плочи.

Вече връзваше конете на коневръза, когато отвътре излетя побратимът му и го прегърна. Беше отслабнал, почернял и със заплетени на три плитки коси. Когато го отдалечи от себе си и срещна очите му, се сепна — толкова мъка никога не бе виждал в тях.

— Какво е станало? — попита той с лошо предчувствие.

— Танбит — изохка Арбуга.

Щеше да попита за най-лошото, но се уплаши.

— Какво Танбит? — промълви със стиснато гърло.