Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

А идеше следващата.

Корабът вече бе като перце във въздуха.

Още роби излязоха от трюма и видели ада, който се засилваше да прескочи кораба, само успяха да вдигнат ръце за молитва към небето.

И бяха пометени в морето.

Ат успя да направи две неща — да прибере меча в канията и да го преметне през рамо.

После водата го изхвърли извън борда.

Пред нас се бе опънало обширно голо пространство — може би километър широко и дълго почти два. Бе обрасло с гъста жилава трева, изпъстрена с лайкучка, бял оман и кантарион. Мирисът на десетки билки тичаше пред лекия ветрец на талази.

— Ето я и пещерата — доволна кимна Биляна.

В левия край на шарената поляна. Почти триъгълен отвор.

— Само дето няма самодиви.

— И да има, спят. Излизат сутрин по росата и надвечер. Дори в Париж съществува понятието следобедна дрямка.

Абе, дрямка… За всеки случай сложих ръка на меча и докато прекосявахме откритото пространство, бях на тръни. Е, не че се отпуснах, когато влязохме в сянката на скалите. Скочих от коня и й подложих рамо, за да слезе от своя. Вързах ги за клоните на една леска.

Биляна вече бе застанала пред входа на пещерата.

— Е? — рекох аз.

Беше бледа и някак несигурна. Присвих очи и се опитах да проникна в тъмното. Стори ми се, че някъде дълбоко нещо се раздвижи.

— Не знам… — започна тя и нададе ухо.

В следващия момент и аз ги чух — тежки стъпки. Какво бе това? Кон? Или слон?… Ами — поне крачещ танк…

Биляна отстъпи и свали лъка. Посегна към колчана за стрела.

Той се появи. Как да го опиша… Нещо като Майк Тайсън. Обаче поне още седемдесет сантиметра по-висок. Зеленикаво кафяв. Плюс плочест. Или люспест? Може би нещо средно между двете. Лицето му бе диво, първобитно, страшно и ако не бяха очите над сплескания нос… Гледаха… Лошо? Не. Кротко? Ами. По-скоро се усещаше, че могат да бъдат много зли и много добри — според случая.

Извадих меча и застанах пред Биляна.

Огромният звяр държеше достойна за ръста му брадва.

Една-единствена мисъл бе обсебила мозъка ми: враг!… На един меч разстояние от Биляна!… И тръгнах в най-обреченото си единоборство.

Съществото бе почти на границата на сянката и светлината. Срещнах пак тъмните очи, които още се чудеха какво да предприемат, извиках и вдигнах меча.

Чух, че Биляна каза нещо. В следващия момент тежък удар ниско в краката ме подкоси. Видях как земята тръгна към лицето ми, а мечът ми вече чуква в камъните по земята, проблясвайки на слънцето.

После Биляна ме прекрачи и застана пред чудовището с отпуснати ръце.

Скочих — какво друго можех да направя?… Наведох се за оръжието, но самодивата ме хвана за рамото. Е, поне видях какво ме бе цапнало по кокалчетата… Освен че бе люспест, господинът имаше и поне двуметрова опашка.

— Самодива? — попита той с дебел, гърлен глас.

— Да.

— Странна самодива — поклати глава. После черните му костенурчи очи без мигли се лепнаха на мен. — Човек?

— Да — бързо каза Биляна.

— Странен човек — недоверчиво констатира люспестият. — Защо сте тук?

— Търся самодивското сборище.

Мина цял век, преди да отговори:

— Ще ви го покажа.

Закъснях… Вълна килна кораба, следващата го заля и той изчезна в бялата й пяна. Тук-там се виждаха човешки глави. Бурята започна да затихва като пожар. Облаците побеляха, раздалечиха се. Острият бръснещ вятър стихна. Остана да ври там, където още плуваха хора…

Слънцето се измъкна като от чувал и лъсна над мен. Закръжих над единствения оцелял плувец.

Ат. Беше Ат.

Морето се успокои като помилвано дете. Но Ат се разтревожи и замаха учестено с ръце. Сниших се още. Какво ставаше?… Акула? Или йорег го атакува във водата?

В същото време го усетих. Албастий. Той беше тук. Нещо повече — той бе навсякъде под мен.

Водата изстиваше. Затова Ат махаше така неистово.

Почти се успокоих. Така беше, така трябваше да е. Албастий щеше да замрази залива, ледът щеше да гони елбира от Дуло и почти щеше да го стигне… Почти.

Албастий се бе разстлал като тънка, прозрачна мъглица над залива и цялата му огромна енергия бе впрегната да охлажда.

Обаче… имаше и нещо друго. Смущаващо.

Ледът изпреварваше Ат. Според описаното в учебника Албастий го застигаше почти до брега. Поредното щракане на ледените зъби захващаше бойната плитка на човека, той я срязваше с ножа си и с последно усилие успяваше да се измъкне.

Сега обаче ледът настъпваше от две страни: отзад и отпред.