Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Две редици по петдесет мъже, по двама зад гребло. Яки и високи. Всичките с коси на една плитка 75 75 Хуните, тръгвайки на война, сплитали косата си на една плитка, а урмийците, от които произлезли маджарите — на три. . Хони.

Разсякох веригите на първите четирима. Мечът, режещ желязо, им направи нужното впечатление.

— Как се казваш? — попитах най-близкия.

— Челбек.

— Командвай, Челбек. Корабът е люшкан от вълните към скалите. Насочете гребците. После ще говорим.

Справиха се — нали са елбири. После, вече на котва в тихото заливче, говорихме по-дълго. Казаха ми, че ги събрали от всички колена на хоните, за да подпомогнат похода на Аламир срещу хинците. На тяхна страна се биели отряди от нечестиви йореги и отрепките им и бойните действия се обърнали — великият вожд започнал да губи войната. По пътя спрели да починат в богат стан на пастири. Старейшините ги поканили на обед да се подкрепят. Имало всичко на разпънатата сред степта трапеза — вино, месо и плодове. Седнали елбирите и… се събудили обезоръжени и вързани. Оказало се…

— … че това са йореги — кимнах аз. — И искаха да кажете „аз съм твой“ 76 76 В „Сказание за дъщерята на хана“ е казано: „Злобният цар на йорегите искаше те да продадат душите си, защото, ако запазеха вярата си, не можеха да приемат облика им.“ И още: „Вселяват се йорегите в телата на спящите и убитите от тях и в техните образи вършат черни дела.“. .

— Откъде знаеш?

— Аз не — усмихнах се кротко. — Господарят ми знаеше.

— Искаха да вземат облика ни и да се промъкнат в Чулман!

— И това знам.

— Обаче някакъв смел елбир с един кораб…

— Ат — уточних аз. — Той още не знае, че е елбир. Ако искате да му се отблагодарите, насочете се с кораба на север и след пет дни ще бъдете при устието на Бури-чай. Там той събира воини от целия Хон за голям набег.

Манипулирах ги. Само да не питат, не кой знае колко… И слязох на сушата. Навлязох в степта, преметнах меча през рамо…

Черният път се виеше като змия по стръмната снага на хълма. Над главите ни се люлееха сплетените клонаци на буките, а долу, между тях, леските, дрянът и дивите къпини бяха вдигнали зелена крепостна стена.

Биляна яздеше пред мен. Бях така объркан, че чак след десетина минути съобразих, че се движим съвсем не безцелно.

— Къде отиваме?

— Да търсим прохода — вдигна тя рамене. После май се трогна от идиотската ми физиономия, защото протегна ръка към скалистите хълмове пред нас: — Ето там.

— Нали каза, че нямаш никаква идея…

— Е, вече имам.

— И защо там?

— Ще търсим самодиви.

Ха! Кой знае защо, това не ме изпълни с особен ентусиазъм. Из попфолка като запеят за тях, на сцената веднага захвърлят гюбеци едни ми ти цицести и чаталести мадами. Обаче аз все виждам присвитите им очи и заврените в лицето ми разни остри предмети.

— И защо? — жално ми висна джуката. — Ти си ми достатъчна…

Успях да я накарам да се усмихне.

— Ако има някой да знае клюките на тоя край, това са моите посестрими.

— Прабаби — поправих я аз. — Обаче… Защо мислиш, че са там, а не тук?

И посочих едни по-ниски и заоблени баири, значително по-приятни за разходка с кон.

— По-непристъпни са за хора и имат пещери.

— Аха — кимнах аз умно.

След обилния обяд умората го надви и Ат задряма на креслото, което му бяха сложили до кормчията. Сънят му бе неспокоен и накъсан, смесваха се било и не било, реалност и мечти, плясъкът на греблата и тишината на унеса.

Разбира се, че най-често пред него бе Боз-бий. Започна от представянето й на джиена… сините очи… бялото лице… светлият кичур коса… Препуска на червен жребец… приближава към него… После изведнъж конят се извръща и започва да се отдалечава… Разбира, че повече няма да я види… а знае, че просто трябва да извика и ще я върне… Но гърлото му е като затъкнато, езикът му е като огромен килим… червен килим, който не може да помръдне…

Гларус… гларус изкряка. Ат полуотвори очи, видя гърбовете на кормчията и Йоанидис и пак ги затвори успокоен… Не. Преди да ги затвори, мярна огромен леопард, полегнал на носа на кораба. Не може да бъде. Не може… Това примърка умореният му мозък. Пък и шарената котка го гледаше умилено с жълто-кафявите си неподвижни очи и почти му се усмихна: да бе, да… аз съм онова от Суреж…

Е, картината се смени — Суреж. Белокаменната висока стена, която прегражда прохода. Строили са я албанците на Шан Албан Рищав — най-изкусните строители из целия Каф… ето железните врати, дали името на тоя край. Сурежките воини 77 77 Сурежки воини — дагестанци и вайнахи (чеченци и ингуши). Интересно, че вайнахите винаги са подкрепяли българите в кавказките им походи. В армията на Волжка България е имало цели вайнахски части, а по традиция синовете на князете им служели в град Маджара Сюба. … И джиенът там, където бе ходил с баща си. Управителят на Суреж, който гледаше в клетка леопард — роднина на кафския барс, изпратен му като дар от персийския цар след поредния неуспешен опит да завладее крепостта…