Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

След час Ат му връчи поводите на кой знае защо побеснелия Тулпар и, придружен от капитан Йоанидис, се качи на кораба си…

Мина по-лесно, отколкото предполагах. Отървах се от тях — в края на краищата тяхната главна задача бе да се съберат като мъж и жена и самодивската гладна утроба да приеме семето на човека от Имен. Само това. Всичко друго бе работа на нашата раса и всяко външно посегателство току довело до непоправими последици…

Оставих им коня си. Прехвърлих през рамо меча и тръгнах пеша. Когато се стъмни, полетях. Рано сутринта на другия ден бях над Сакланско море, където трябваше да е Аудан…

На втория ден зад тях се появиха платна. Капитанът на кораба, гъркът Йоанидис, поклати глава учуден:

— Много бързо се движат.

— Бързо ли?

— Вятърът и за нас, и за тях е един и същ.

— Може би имат повече гребци.

— Н-не. Ето виж — греблата им са прибрани, не се движат.

Така беше. В задната част се струпа целият екипаж.

— Май платната им са повече от нашите — подхвърли някой.

Броиха с присвити очи.

— С две!

Ат се обърна към Йоанидис.

— И все пак… и все пак… — започна да се кръсти той.

Е, неговият разпънат бог не му помогна. Към обед корабът почти ги застигна.

— Пирати — заключи очевидното от няколко часа дългунест моряк с избити предни зъби.

Греблата вече се движеха, а кормчията насочваше кораба към техния ляв борд. От носа до задницата се виждаха въоръжени мъже.

Ат слезе при гребците и ги попита дали ще се бият. Мълчаха, свели глави. На роба му е все едно за кой господар ще гребе. Пък и винаги живее с надеждата, че следващият ще е по-благосклонен и ще му дари свобода.

Екипажът му бе от десет човека. Огледа ги — като войници не струваха и пробита пара. Все пак ги накара да застанат на борда с брадви и да се приготвят да режат хвърлените куки.

Съсредоточи се на противника. Бяха двайсет и осем — черни, космати и въоръжени само с мечове и копия. При гребците да имаше най-много още четири-пет. Дори и да извадеха няколко лъка, животинските жили се разсъхват от влажния въздух и стават почти негодни за тетива. Така че и да имаха лъкове, едва ли бяха в задоволително състояние.

Ат се качи по стълбата на „гарвановото гнездо“, където инак стоеше наблюдателят. Тъкмо навреме — влязоха в обсега на стрелите му. Трима се замятаха по палубата с пронизани гърла, хъркайки и мятайки кръв на всички страни.

Моряците сечаха припряно въжетата на хвърлените куки.

След първоначалното объркване пиратите изнесоха щитове и се опитаха да се крият зад тях.

Ат не бързаше. Изчакваше някой да се открие и поредната му стрела убиваше с безпогрешна, паникьосваща точност. И бе нормално те да се откажат — та вече половината се търкаляха мъртви!

Но не би. Напук на загубите, те напираха, сякаш обладани от зъл дух.

Успяха да придърпат кораба към своя. Неколцина се прехвърлиха през борда и завързаха бой с моряците.

Е, просто умряха по-близо до Ат.

Последните трима уби, когато се мъчеха да откачат своя от неговия кораб и да се отдръпнат.

— Режете въжетата — заповяда Ат, когато движението на пиратския кораб замря.

Беше неспокоен. Не уплашен, не разярен, не уморен. Имаше чувството, че някъде, където вече трябва да е, нещо, което го засяга, вече се случва. И не е добре, че го няма…

— Да се прехвърлим там — несмело предложи Йоанидис. — Сигурно има плячка.

Тревога. Точната дума бе тревога.

— Бързам — свъси вежди Ат. — Режете!

— Поне гребците да освободим…

— Бързам — повтори той равно.

Не гъкнаха повече. И го гледаха с откровен страх…

Видях изоставения, люшкан от вълните, кораб. Бавно и сигурно отиваше към скалите, където не го чакаше нищо добро.

После усетих… Какво? Трудно ми е да го обясня. Абе… Тук имаше… или е имало друг богоподобен… Не. Просто усетих, че тук не е имало богоподобен. Някой направо ми го пошепна в ухото. Или го вкара в мозъка ми.

Е, и това ако не е интервенция… Някой ме подценяваше. Много.

Свих криле и кацнах на палубата. Над двайсет трупа в различни пози. Всичките убити със стрели. Хонски. Ето и знака на Дуло…

Откъм трюма се чуха викове.

Спрях до един от мъртъвците. Не беше човек. Отрепка — мелез между йорег и човешка жена.

Бях попаднал на точното място.

Затрополих по стълбите надолу. Виковете се усилиха. Ами да — знаят ли дали този, който идва, им носи добро или зло?… Почаках очите ми да свикнат с мъждивата светлина.