Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— Нещо по-точно? — прекъсна го Биляна.

— Вещицата. Според това, което съм учил, тя трябваше да покаже на Аудан Дуло прохода за Тама — света на Албастий.

— И като е мъртва… — почесах се аз по брадата.

— Аудан ще пообиколи, ще се отчае и ще се върне у дома — довърши алпът.

— И какво следва?

— Йорегите не губят сили и после, когато тук нахлуе армията на Иисус, те ще са силни и ще я отблъснат.

— Ами добре, във ваша полза е.

— В краткосрочен план — поклати глава Чакар. — В дългосрочен това значи походи и изтребване до корен на всичко, което вярва в нас.

— От кога започна да ви пука за хората?

— Живеем от душите им — усмихна се злорадо той. — Има души — има Сила.

— Кой? — зададе Биляна може би най-важния въпрос.

Алпът отговори бързо — изглежда бе мислил за това и го очакваше.

— Не знам.

Лъжеше, копелето му с копеле.

— Йорег?

Сигурно се притесняваше да не е Аждаха Младия. Е, и аз това си помислих, преди да чуя отговора му:

— Едва ли.

Биляна май си отдъхна. И почти загуби интерес към темата. Обаче аз продължих:

— Дявол?

Челото му се набърчи:

— Най-вероятно.

Обаче, кълна се в меча си, той си мислеше, че това е най-малко вероятното. Вече можех да го „усещам“, дори и да не „влизах“ в него. Нещо не е наред. Щом не е йорег и не е дявол, тогава?… Остава да е лично Сатаната. Или самото тяхно шефско величие — Тангра. И тогава не се знае кой е по-добрият вариант…

— В такъв случай какво ще правим? — попита делово Биляна.

— Ще се разделим. Аз ще отида на изток, за да „прихвана“ Аудан. Ще взема, каквото трябва, от Тулпар и ще осигуря похода до Кашан. А вие ще останете тук.

— Защо?

— Трябва да научите къде е проходът за Тама и да отведете Аудан там, щом дойде.

— Много ми се иска да знам как ще стане това! — изсъска самодивата с почервеняло лице.

— И аз — вдигна рамене Чакар.

Ат прецени, че ще стигне по-бързо до устието на Бури-чай по крайбрежието на Сакланско море 74 74 Сакланско море — Черно море. . А това — доколко ще съкрати времето, за да узнае нещо за Боз-бий — го вълнуваше най-вече. Затова подгони жестоко Тулпар през планините.

Това пък доведе до друго — конят започна да не се подчинява на господаря си. Няколко пъти Ат заспива на седлото и когато се събудеше, разбираше, че животното е кривнало по друг път или просто е спряло и си хрупка тревичка. Това бе нещо нечувано и невиждано дотогава. Ат започна с ругатни и завърши с по-честа употреба на камшика.

И така — къде с бой, къде с лоши думи — достигнаха до крепост на брега на Сакланско море. Там проклетото животно, уж примирило се с волята на господаря си, отново показа лошия си нрав. Спря пред моста на градските порти и отказа да мръдне и крачка. Ат слезе, опита с добра дума, дърпа го за юздата… Не би. Събра се народ — някои се възхищаваха на красивия жребец, други се присмиваха на нещастния ездач.

Един от зяпачите — прегърбен, дълъг и сух като каиш — предложи да купи хубавия наглед, но опърничав като магаре кон.

— Не — отказа ядосан Ат.

Проклетото животно, сякаш разбрало, изведнъж се втурна напред и събори човека. Само невероятната за възрастта му пъргавина го спаси от тежките копита. И се завлачи след Ат.

— Закъде си се запътил, войниче?

Ат с досада подхвърли, че ще преспи в някой от хановете и ще отпътува на север.

— Като че ли бързаш — констатира гърбушкото.

— Бързам — призна Ат.

— Един съвет от по-възрастен приемаш ли?… Качи се на някой кораб в твоята посока, защото пътищата са несигурни.

Ат се настани в малка странноприемничка. Надвечер мина към пристанището. Оказа се, че скоро никакъв кораб няма курс на север. Примирен, се обърна и пак налетя на оня, гърбавия.

— Е, как се подреждат нещата ти? Няма ли?… Хм… С тоя луд кон си заникъде. Обаче… Виж, ето този кораб е мой. Продавам го. Има кандидат, но той дава злато, а на мен ми допада коня ти. Той е калпав, своенравен, не става за езда. Но за разплод…

— Това корито — за този кон?

— И робите, младежо, сложи в сметката и робите!

Ат се замисли, гладейки брадата си. Усетил колебанието му, гърбушкото нанесе последния си удар:

— Пътуването излиза два пъти по-кратко.

— Какво?

— С кораб би стигнал до Бури-чай — примерно казвам Бури-чай — за пет дни, а с коня — за десет.

Стрелата му попадна точно в целта.

— И слушай — каза оня великодушно, — към робите слагам и екипажа от опитни моряци.

Дето се казва — предложение, на което не може да се устои…