Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Обаче това отстраняване на вещицата… И елиминирането на помощта на стоте елбири… Какво следваше от това?

Хм… Видях го: Атила се явяваше сам с двамата си другари при устието на Бури-чай и не можеше да стигне до Кулата на Албастий. А дори и да стигнеше, с кого щеше да щурмува? Бяхме учили, че в боя тогава са участвали почти двеста йореги…

Е?

Атила не открива убежището на Албастий. Боз-бий става негова наложница. Човекът от Дуло се връща и наследниците му от дъщерята на Шан Рищав Албан не се раждат никога. Няма Ирник 72 72 Ирник — според Именника на българските ханове-наследник на Авитохол (Атила). … няма Кубрат… Аспарух…

Или?

Все пак научава пътя. Как?… По някакъв начин… ще мисля… И се явява с петдесетина обикновени мъже пред Кулата.

Ще ги попилеят. Ще ги убият. Със сигурност. И пак няма да се съберат Атила и Боз-бий. И пак няма да се родят Ирник, Кубрат…

Косата ми се изправи.

В същото време в главата ми се мотаеше и друго: това е най-окайваното време в нашата история. Толкова пъти бях чувал, че ако не е бил размазан Албастий, отрядите на Иисус никога не биха спечелили по-късно първата от Големите войни. И оня нещастник Борис никога не би покръстил най-силната част от нашата армия… Но имаше и противоположно мнение — че това е блян на старите. Всъщност безпристрастният анализ сочи, че ако тоя владетел не бе предприел тази стъпка, българите отдавна щяха да са само спомен като скитите, аварите, узите, куманите…

Ударих с юмрук в пръстта…

— Боли ли те нещо? — долетя до мен загриженият глас на Делян.

Олекна ми — не бях сам…

Маджи. Неговият смъртник, когото бе назначил за лечител на отряда, клечеше встрани от пътя и повръщаше. Бе неузнаваем — отслабнал, с обринато от пъпки лице.

— Маджи? — попита Ат и скочи от коня.

Войникът се сепна, извърна се с усилие, лицето му светна. После се уплаши, вдигна длани и ги опъна към Ат.

— Стой там.

— Сигурно мога да ти помогна, Маджи.

— Не, господарю. Напусни това място.

Ат спря, разкъсван на две.

— Отивам си, господарю. И момчетата си отидоха. Половината от твоите смъртници-киргизи се търкалят по пътя. Другите сигурно ще измрат, докато стигнат до Суреж… Да.

— Не може ли…

— Не може, господарю. Това е нечиста болест. Някой… Кой? Говорят за Албастий — нали Златният кладенец е негов… Но защо момчетата? Аламир ги поведе… А той се върна здрав.

— Здрав, е, така ли?

— Здрав… Но твоите приятели нямаха тоя късмет.

— Арбуга? Татра? — ахна Ат.

— Те, господарю. Оставих ги в пещерата Булгар. Бяха едни от първите. Нали вървяха начело на пристъпите…

— Къде е тази пещера?

Маджи посочи купчина скали в далечината, встрани от пътя.

— Булгар? — опипа с език странното име Ат.

— Така се нарича. Царят заповяда да ги закараме по-далече от пътя и да ги оставим. Един от местните каза, че наблизо имало пещера с лековита вода. Отведох ги там.

Ат понечи да слезе от коня, разчувстван от постъпката на войника.

— Маджи, аз…

— Отивай, господарю. Те са млади… може и да оздравеят. Но не ги пипай. И златото им не пипай…

Прелетя разстоянието — повече от пет километра, осеяни с трупове на пешаци, хусари, казаци. Първо видя двата коня, пасящи кротко на поляната, после тясната черна дупка. Пред нея намери щитовете на Арбуга и Татра. Извика.

Нищо. Само конете надигнаха глави и наостриха уши. Наведе се към дупката и повтори имената им с треперещ глас.

Стори му се, че някъде дълбоко под земята се извиси глас. Извади борина от седлото на коня си, успя да я запали и с разтреперени колене тръгна навътре в пещерата Булгар.

Беше от влажните, с малки езерца в залите и ручейчета по пода на галериите. Газеше в кал — черна и лепкава — до кокалчетата.

Лежаха във втората зала — направо в калта и с дрехите. Високо в стената бяха забили тънка борина.

— Ат? — изумен опъна врат Татра.

— Аз, я!

— Махай се! — с усилие извика Арбуга.

— Да бе!

— Ще я прихванеш от нас! Умираш, ей!

— Ами. Шурале аз вече веднъж съм го надвивал…

— Вън, глупако!

Ат приближи, понечи да ги изправи.

— Лечителят каза да лежим в калта. Била лековита — възпротивиха се двамата в един глас.

— От вашите уста — в ушите на Тангра — благовейно промърмори Ат. — Значи така ще останете?

— Така. Хайде по-далече от нас!

— Добре — засмя се Ат. — Търкаляйте се за здраве. Аз ще отида на лов. Молете се да ударя нещо…

Чудовището се размърда и когато отвори очи, видях, че ме гледа топло. Да бе, почти ме обичаше! Бавно, лениво влезе в човешкия си облик и стана.