Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— Застани мирно — рече.

Айде, ново двайсет!

— Искам да те прегледам.

И доктор! Доктор Ястребовски… Добре звучи, няма що. Но цялото му държане бе така дружелюбно, че му повярвах. И опънах ръце по кантовете. Чакар разпери длани от двете страни на лицето ми, на двайсетина сантиметра от ушите. Затвори очи и замърда с устни. Бавно започна да ги спуска надолу. Раменете… към лактите… Тазът… После клекна и продължи към коленете. Там задържа, замърмори нещо непонятно. Слезе до стъпалата ми. Изхъмка.

Изправи се бавно и пак ги сложи до главата ми. И видях… дланите му бяха червени и от тях капеше пот. Чешма направо, ей!… Отворих уста да му кажа, но той само с набърчване на челото ми даде знак да си трая. Започна да отстъпва назад с опънати ръце. Спря.

Устните му пак замърдаха. Сега изби пот и по челото му, а ръцете се напрегнаха в лактите, сякаш между дланите му имаше нещо, което се опитваше да избяга. После блесна светлинка, като че мина пламък по огнепроводен шнур, но десетократно по-бързо и тънко. Замириса на озон.

Чакар отпусна ръце, очите му се отвориха — топли и дружелюбни.

— Край — каза с облекчение.

— Какво беше това? — попитах объркан.

— Рак на аурата.

— За първи път чувам за такова нещо.

— Демон.

— Ще се сбъркам — вещици, дяволи… Сега и демон!

— Да. От тук.

— Ами откъде да е? — не можех да разбера защо почти се хили.

— Олекна ли ти?

Да ми олекне? От какво? Да се кефя, че съм заврян тук и всичките кошмари на предците ми от хиляда години назад са оживели?… Но като че ли… Абе, май не се дразнех така от него…

Тъкмо тогава се върна и Биляна. Беше забола очи в земята.

— Ела — заповяда й Чакар.

Тя знаеше за какво става въпрос, защото по-скоро запротестира нещо в смисъл, че подозренията му са безпочвени.

Е, при нея продължи по-дълго и пламъкът между дланите му горя два пъти.

— Какви бяха? — попита тя разтревожена.

— Сексуални — засмя се кисело той.

— Какво? — зазверих се аз олигофренски.

— Демони — вдигна рамене Чакар. — Усилват сексуалното желание.

— Бях чувал само за виагра — нервирах се аз и стрелнах с очи Биляна. — Майтапите се с мен.

Тя кимна: говори ти истината.

— А моят?

Чакар май не му се казваше… Задъвка устната си.

— На ревността.

— Аз да ревнувам?

— Май пак трябва да те прегледам — усмихна се Чакар. — Сигурно съм пропуснал демона на неверието. Хайде, трябва да вземем важно решение. Но първо да хапнем…

Чудото стана!

След две седмици Арбуга и Татра надвиха болестта и се изправиха — отслабнали, с хлътнали очи и кални като прасета. Излязоха на слънце и се отъркаляха в тревата, смеейки се като луди. После се съблякоха и се окъпаха в реката.

Татра видя конете. Извърна се към Ат и с променен глас, в който се долавяше напрежение, попита:

— Къде са седлата?

Ат се учуди, но му посочи скалите до входа на пещерата.

— През цялото време ли бяха там?

— Да — вдигна той зачудено рамене. — Защо?

Арбуга започна да се смее. Вдигна едно от седлата и отвори чантите на него. Бръкна и извади шепа злато.

— Аламир се разплати с нас, преди да ни зареже.

— Злато?

Арбуга посочи седлото на Татра.

— И там е така.

Изсушиха дрехите си. Почистиха оръжието си. Надвечер запалиха огън и Татра се зае да пече убития преди час заек по саклански обичай. Късно вечерта, когато и на тримата им се приспа, Арбуга попита нещо, което мъчеше и тримата:

— А утре?

Ат стисна зъби. Татра вдигна рамене:

— Всеки по пътя си.

Но го каза с неохота. И млъкна намусен.

— А утре? — повтори Арбуга, вторачил очи в Ат.

Той отвори уста, но махна с ръка. Двамата обаче не свалиха очи от него.

— У дома — нервно вдигна рамене.

— Ти нямаш дом — поклати глава Татра.

— Ще го отвоювам.

Двамата се сепнаха.

— А Боз-бий? — предпазливо започна Арбуга.

— Няма я в Албания. Сигурно чичо ми не я е пуснал да се върне.

— И как мислиш да си отвоюваш дома?

Ат задъвка яростно устната си. Не му се искаше, но започна уклончиво:

— Аламир дължи и на мен злато. Ще го взема и ще събера дружина. Сега в Туран има доста свободни чирмиши.

— И колко можеш да наемеш?

— Като гледам златото… Към две хиляди.

Татра скочи, направи няколко крачки и се върна.

— Две хиляди? — цъкна с език Арбуга. — Малко са.

— Когато вляза в земите оттатък Бури-чай 73 73 Бури-чай (Вълчата река) — река Днепър. Носи името на алп Барин (Бури). , поне хиляда ще се присъединят към мен.