Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— Странно — каза един от смъртниците, втренчен натам. — Движат се обратно.

Като ударени с камшик, всички зарязаха приготовленията си и застанаха до него в края на горичката. Наистина — мравунякът пъплеше от Хин към далечните гори на Суреж 69 69 Суреж — днешните земи на Дагестан, Чечения и Ингушетия. .

— Войната е свършила — плахо предположи друг от бойците.

— Глупости!

— Разбити сме — каза трети думичките, които се въртяха в главите на повечето.

Ат се метна на Тулпар и го пришпори.

Своите… Те бяха. Изнурени, почернели, отчаяни. Отстъпваха, гонени от някакъв страх, и не искаха дори да разговарят с тях. Пришпорваха конете си и бягаха напред, назад, встрани.

— Какво става? — смаян отпусна ръце Ат.

Един от хората му извика — встрани от пътя лежеше войник с превързани ръка и крак. Той бе сложил стрела на лъка си и уморено го насочи към тях.

— Ей, какво те прихваща?

— Далече… — дишайки тежко, предупреди той. — Далече стойте…

— Свои сме…

— От Хин ли идвате?

— Не, от Албания.

— И там няма?…

— Какво?

— Болест.

Светна му.

— Здрави сме. Какво се случи пред каменната стена? Разбиха ли ви?

— Не. Качихме се на нея. Още малко и… Разбрахме, че хинците мрат като мухи. И Аламир заповяда да отстъпим назад. Сутринта научихме, че смъртниците-киргизи, които първи се сблъскаха с хинците, също започнали да се подуват и умират 70 70 Ето как е описано в „Сказание за дъщерята на хана“: „… но едва се прехвърлили на третата стена, туранците видели умиращи хинци. След тях започнали да измират киргизите, които първи се качили на нея.“. …

— Смъртниците ли? — завикаха момчетата от десетката и започнаха да се оглеждат един друг.

— Те — кимна раненият. — После и хусарите. Снощи царят заповяда всички да се вдигат на път. Обратно.

— Господарю… — започна един от бойците с подивели очи.

Ат го мерна, зачуди се какво е уплашило този рашен на всичко и доказал това в няколкото тежки сражения младеж, после разбра и кимна:

— Да. Отивайте. Свободни сте.

Те извикаха радостни. Двама спряха разколебани, върнаха конете назад и единият попита плахо:

— А ти, господарю?

После си помислих: това е само част от картината. Ъгълче. Или може би част от центъра. А в цялата влизаше — вече бях убеден — грешката от четиридесет и седем дни на Радамант. Лудването ми по Биляна. Двата опита за отстраняване на Делян. Плюс моето бездействие, което можеше да доведе до същото. Убийството на вещицата… Опа — и елбирите. Аудан не влезе в оня кораб и не освободи елбирите. И това ако не е важно за цялата история… Какво имаше още, което моето младежко око изтърваше и моят незрял ум не можеше да смели?…

Добре, жълтоклюнесто алпче, добре. Поред… Кой? Разбира се — кой?

Албастий и йорегите? Нямаха тия възможности. Особено оттатък. Не биха ги допуснали в Самодивия дори ако си направеха устата да минат в миналото. Особено нелегално.

Чакай… Боцкането. Помня — имаше го. Като излязох от Тунела. Преди да отворя очи. Много кратко и леко. Почти не го усетих, да си призная. И го отдадох на досега си със света Земя. А не е било. Някой ме е чакал. Някой, който е знаел къде и кога ще изляза.

Кой?

Бързаш, хлапе, бързаш. Може ли това да стори йорег? Не. Да не говорим, че дори шефът им, Албастий, не може да „води“ вещица. Още по-малко да организира цяла дяволска засада. Макар че би могъл да ги наеме…

Е, тогава?

Някой, който може да окаже натиск на Стара самодива и да я принуди да ме предаде. Някой, който може да накара Радамант да „сгреши“. Да прати свой в миналото, който да ни чака. Да обладае вещица и да я изпрати на смъртна мисия. И да организира отряд дяволи…

Зави ми се свят. Добре, че лежах. Но по челото ми изби пот.

— Да не те тресе? — чух разтревожения глас на Делян.

Отворих очи с неохота. Беше се надвесил над мен.

— Не. Оправям се.

И пак ги затворих. Не… Не го мразех. Нищо злобно не кипваше в мен.

Срещу мен стоеше същество от висок ранг. Дявол?

Какво имахме досега? Бе отдалечил от мен Тулпар. И ако тръгнех да го търся, кой знае още колко препятствия ми предстоеше да преодолея. Друго?… Искаше да отстрани Делян. Защо? Ако друг оплоди самодивата, магията в нея ще се пренасочи. А явно искаха да я съберат с Аждаха Младия — защо инак той се бе озовал при нея?

Врагът знаеше за мисията ми и с най-малко усилия се мъчеше да ми попречи да я изпълня. Нормално. В такава среда като миналото трябва да се действа внимателно. Нали сте чували за ефекта на пеперудата 71 71 Ефект на пеперудата — явление, формулирано за първи път от метеоролога Конрад Лоренц. Най-синтезирано е във фразата „Ако пеперуда размаха крилата си в Пекин, това може да доведе до торнадо в Ню-Йорк.“. ? Размахването на крилата й може да доведе до ураган в другия край на Света в друго време… Дрън-дрън. Не е точно така. И все пак е така. Защото историята има безброй нереализирани възможности. Не можеш да завиеш на двайсетмилиметров болт десетмилиметрова гайка. Но двайсет милиметра и няколко микрона може. Понякога и с половин милиметър разлика. Ако употребиш сила. Така ни учеха.