Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Сниших се още.

Двайсет метра преди да се срещнат… Десет… пет… два…

Направих единственото, което ми дойде на ум: спуснах се над Ат, сграбчих го с нокти за кожената риза и го вдигнах. Уф… Беше елбир и тежеше като елбир. Ледовете се събраха с хищно пукане. Ботушите на Ат, пълни с вода, се влачеха по синкавата повърхност и стържеха с неприятен звук.

Ето го и брега… Успях.

Пуснах го на пясъка, кацнах до него и веднага се превърнах в човек. Извадих меча си и се огледах.

На далечната дюня жълтееше петно, което ми заприлича на леопард. Тръснах глава и видението изчезна… Изсъхнал храст. Просто изсъхнал храст. Отместих поглед.

Тъкмо навреме — по брега към нас препускаше конник в черни доспехи и на вран кон.

Албастий.

Ат се размърда, изправи се. Олюляваше се, но при вида на атакуващия се разкрачи в бойна стойка и изтегли меча от канията на гърба си.

Разбира се, че Албастий атакува мен. Това е основно правило — отстраняваш първо по-силния и по-опасния. А господарят на Тама виждаше, че съм алп. И то непознат. Посрещнах удара — слаб беше. Албастий бе изхабил огромни сили, за да разбушува морето и да заледи залива. Задържах остриетата горе за миг и минах вдясно, буквално под копитата на коня.

Тама-тархан залитна в обратната посока и в същото време Ат нанесе посичащ удар по задницата на коня.

Рев. Или изцвилване?… После целият конник се разпадна като счупен порцелан и изчезна в пясъка.

Това бил Горян бе! Змей! Тилилейски при това!… И още по-интересно — от него и събратята му се пръкнало котилото на шарканите. Да, ония дребосъци от Самодивия с рязаните куйруци. Събира се самодива с тилилейски змей и — хоп! — шарканче! Чудо! И се натискали, по човешки казано — връзки трябвали, та да се включиш на змей!

— Тилилейските змейове се считат най-подходящата партия за една самодива, защото се раждат предимно момичета. И са много умни. Така да се каже, генетично те ни подхождат най-добре. Затова и нашите сборища ги правим обикновено край техните пещери.

Абе, генетика… Глупости. Като гледам размера на това, което на всички от мъжки род ни виси между краката, едва ли предпочитанията на жените лежат само на научни основи…

— Баща ти сигурно е змей — изчетках я аз.

Искрено го желаех — друго си е Горян да й е роднина по права линия. Обаче тя ме попари:

— Те са толкова малко, че падне ли й сгоден случай, самодивата не гледа роднинство.

И като ме видя как се сгърчих, се закиска в шепите си.

— А баща ми е шаркан.

Та тъй — вървяхме малко. Почти километър. И ето ни при самодивите.

Никога няма да забравя тая картина: залязващо слънце, кървав хоризонт и на неговия фон — летящи самодиви.

Бяха поне тридесет. Десетина бяха на поляната, щураха се из тревите или просто седяха и си говореха.

— Горян! — изпищя тънък гласец.

И имах възможност да видя щурма на дузина крехки женчета връз огромен мъжага… Бях свидетел на нещо подобно на концерт на един попфолк певец — нахвърлиха му се едни тинейджърки. Както вика един мой приятел: дай, Боже, всекиму, но не забравяй и мене… То не бяха венци от цветя, то не бяха целувки, то не бяха сластни потупвания по люспите (или плочките)… Ще ми разправя Биляна… генетика — глупости!

— Аз съм Русана — чух глас почти в ухото си.

Една от типичните самодиви-войници — мускулеста, ниска и с плоски гърди. Но с ведри очи, широка усмивка и никакво оръжие из яките си ръце.

— Ако не беше с нея — и тя посочи Биляна, — и теб щяха да посрещнат така.

Доброто ми възпитание — кълна се, само то! — не ми позволи да изразя съмненията си. Пък и тя не изчака да отговоря — обърна се към моята спътница.

— Самодива си — каза категорично. — Но не съм те виждала в нашия свят.

Биляна отвори уста да отговори, почервеняла, но Русана я пожали:

— Може би съм остаряла и вече забравям. Заповядайте!

Въведе ни в пещерата. За моя изненада там не беше тъмно. На сантиметри от грубите тавани плуваха светещи кълбета с големина на юмрук. Били подарък от йорегите срещу направена услуга.

— Каква услуга? — попитах с лошо предчувствие.

Все пак съм българин. И да мразя това дяволско племе ми е в кръвта.

— Албастий ползва няколко дни една от Болестите. Хора нападнали едно от най-доходоносните му имения — Златния кладенец.

Тъй. Те, хората, като чуят за злато… Пада им се. Само дето нещо ме боцна под лъжичката… Абе, Чакар не го ли споменаваше тоя Златен кладенец?

Обаче мина и замина — ами то вътре ни чакаха едни софри… И вино! За жените вече споменах…