Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Той кимна. После каза това, което Аудан вече знаеше от бденията си на могилата — нямаха шанс.

— Чичо ти е купил всички велики боили. Признали са го за хан. Тези, в които се съмнява, е изпратил на поход срещу аварите.

— А румците 36 36 Румци (румийци) — византийци, гърци. ?

— Получил е щедри дарове от тях. А народът оре и сее, пасе си конете и овцете — ядно подметна Елаур.

— На народа това му е работата — сряза го младежът.

Стана. Излезе припрян и стоя на могилата до залез слънце.

Елаур току излизаше пред воденицата и безпомощно обикаляше по поляната и край коневръза. Понечи да тръгне към него, но вещицата го спря със студен глас:

— Недей.

— Ще направи някоя глупост — поклати отчаяно глава той.

— Няма — отсече тя.

Върна се — със стиснати челюсти и застинали очи.

— Аудан… — започна колобърът.

— Никога — чу ли? — никога не ме наричай вече с това име. Казвам се Ат. Нека това ми напомня, че този аул трябва да бъде изпепелен, а баща ми — отмъстен.

И ето, стоим с човека Делян Имен, последен от древния като света род Дуло, на Самодивски поляни. Тялото му, тленното му човешко тяло, е излекувано лично от алп-бий Артиш 37 37 Артиш — алп-бий (богиня), предпазваща от напаст и зло. . А във военна болница в Германия лежи проснато, овързано в кабели и бинтове, сред бели чаршафи, негово копие от ектоплазма — чиста био-енергия, сгъстена от мен дотолкова, че се е материализирала. Той е това, което тибетските монаси наричат тулпа — материализиран двойник. Тулпа притежава това, което има човекът Делян Имен, но във всяко отношение недостатъчно да е самият Делян…

Нямаш представа колко е хубаво да имаш тяло. Седяхме в горния край на Самодивски поляни… С Чакар, да. Ако не беше той, щях да си мисля, че всичко е било някакъв кошмарен сън. Не, не беше. Или ако беше сън — той продължаваше, защото страшното същество с ястребова глава бе до мен.

Едър, висок като баскетболист и с бързи ръце на боксьор. С кафеникави кожени дрехи като трапер и нещо средно между ботуши и кубинки. И меч в красива ножница, преметнат като автомат през рамо.

Започнах с това колко е хубаво да виждаш и чувстваш краката, ръцете, кожата си… Аз, лейтенант Делян Стоянов, командир на взвод… Само че не бях в униформа, а в кожи като Чакар и странно — имах чувството, че съм ги носил сто години.

— Хиляди — поправи ме Чакар.

Той така си ми чете мислите. Единственото ми успокоение е, че скоро и аз ще започна да чета неговите.

На кожения колан със сребърна тока на кръста ми виси дълъг нож с чирени от слонова кост. А на гърба ми — като него — меч.

— Никога не съм използвал меч — вдигнах рамене преди малко. — Дай ми автомат, гранатомет…

— С автомат си стрелял седемдесет-осемдесет години, а меч си въртял двайсет века — контрира ме Чакар.

— Аз?

— Тия преди теб.

Грее ли ме това?

— Всичко е в гените ти — натърти той.

Така. Стоим си. А съм гладен. Обаче Чакар не дава и да си помисля.

— Вратата между световете е като… летене с раздрънкан самолет — обясни ми търпеливо. — Ще го повърнеш.

Щото ние сме тук, за да минем в света Самодивия… И следим две свраки… Разправя едни врели-некипели — само тия кресли виждали входа…

— Трябва да ми помогнеш.

Младежът стоеше зад гърба на Елена и я гледаше как готви. Тя леко потръпна, но не се извърна.

— Самоуверен си.

— Бях господар — сви той рамене.

— Беше — съгласи се тя. — И пак ще бъдеш.

Ат се засмя късо.

— Пътят ти е дълъг. Орисниците са били щедри към теб.

— Към мен?

— Нима ако тръгнеш към съседното племе, пътят ти ще е само по равно?

— Аз… аз съм в пропаст.

— Има и такива пътища — които слизат в тесни и дълбоки клисури и пак извеждат до върха на планината.

Ат махна с ръка и тръгна към вратата.

— Знам какво искаш от мен — настигнаха го думите на вещицата.

— Значи ще ми помогнеш?

— Да — просто каза тя. После помисли, загледана в него: — Но…

— Ще искаш нещо в замяна, нали?

— Аз не работя даром.

Ат се засмя гърлено.

— И какво — душата ми ли искаш? Защото нали твоят господар това иска?

— Е, услугата все пак е дребна — великодушно разпери ръце тя. — Но по-нататък може да стигнем и до нея.

Младежът поклати глава и излезе.

… Надвечер Елена слезе по скърцащите стъпала към избата. Малко след това оттам изхвръкна червено-черна пеперуда.

В този момент видях как свраките 38 38 Според народните вярвания само свраките знаят пътя за Усвет — края на света, където живеят повечето от митологичните същества. изчезнаха.