Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— Трябва да отидеш с човека. Той няма да се справи сам.

Изненадата ми бе такава, че зяпнах и погледнах безпомощно към баща си. Той бе свъсил вежди, но ми кимна окуражително.

— Има едно нещо, което не казах на човека.

Би било невъзпитано да попитам какво е премълчал великият алп. Бат Терек помълча, поглади дългата си бяла брада и продължи с омекнал глас:

— Ти каза, че си видял Аждаха Младия в пустинята. Нещо повече — че той причинил смъртта на човека от племето Имен. Проверихме — така е.

Трябва да си бебе, за да не разпознаеш злия алп. Замълчах.

— Защо това изчадие на мрака иска да го убие?… Това, до което достигнахме, е много важно за бъдещето на всички ни. И стана пак благодарение на твоята наблюдателност и съобразителност.

За втори път ме похвали! Има алпи, които живеят стотици години и дори веднъж не чуват хубава дума от толкова високо място. А аз, невръстният хлапак Чакар, в продължение на няколко минути…

— Човекът е бил в света Самодивия. Срещнал е Биляна — млада самодива, която е била сгодена за Аждаха.

Е, това се казва липса на късмет — да застанеш на пътя на едно от най-злобните същества във Всемира. И то заради девица — най-голямата страст на целия им дяволски род!

— Тя вече не иска да чуе за Аждаха.

Ама че история.

— Влюбена е в човека.

Аха. Ето че нещата си дойдоха на местата. Всичко получаваше обяснение.

— Ние се запитахме защо див като Аждаха Младия ще си търси невяста чак в света Самодивия. Всички знаем, че жените оттам са опърничави, непокорни и непостоянни.

Меко, твърде меко казано… Тия просто изчукват мъжа и се чупят. Към следващия.

— Биляна е орисана да роди син, който ще промени света в следващите десетилетия. Кой ще я оплоди? Човекът? Аждаха?… Това е важно за нас.

Явно не всички велики алпи знаеха това. Джил, Барин и Мечок се изправиха и направиха крачка към Бат Терек.

Орисаното явно вече работеше. То бе толкова силно, че Аждаха бе успял да убие съперника си, но Съдбата бе запазила пътечка за сбъдване и на другия вариант. Почувствах се глупак: какво се дуеш бе, хлапак? Просто си бил маша в чужди ръце. Глупак. Малък глупак.

— Пътят за миналото минава през Самодивия. Мисля, че това не е случайно. Ти трябва да ги събереш, Чакар.

Бат Терек бе раздвоен и несигурен.

— Не знам кое е по-важно.

Помълча и изплю камъчето:

— И Тангра не знае, Чакар. Ти трябва да решиш дали да се върнеш, ако те се съберат като мъж и жена. Или да продължиш само с човека към времето, когато Тулпар е бил в най-голямата си сила и древната магия е била още в него.

— Аз? — ахнах.

— Ти.

— Не мога! — извиках.

— Трябва — поклати глава Бат Терек.

Елаур замина на разузнаване.

Аудан правеше дълги разходки из околността. Ядеше малко, почти не говореше. Откри древна могила и започна да прекарва голяма част от времето си на нея. Сядаше на върха й, вторачваше се в далечината — тънката синьо-зеленикава чертичка на хоризонта, зеленият простор на степта, шареният килим на ливадите в най-близък план. Конят му хрупаше кротко в подножието и понякога се отдалечаваше към близкото дере, където шумеше поток и тракаше с клюн щъркел.

Пееха птички, каканижеха щурци. Мравки пъплеха в безкрайни колони нанякъде. Сив сокол се стрелваше в бездънното небе и падаше като камък в зелената трева, където жертвата му изпискваше и заглъхваше.

Аудан съзерцаваше замислен полета му; опитваше да проследи похода на мравките; стараеше се да отдели звуците в безкрайния хор на степта. И пак изпадаше в унеса си.

Връщаше се във воденицата на здрачаване. Понякога кимаше на вещицата Елена. Разменяха по няколко сухи думи; тя му слагаше да яде. Той бъркаше с дървената лъжица в дървената паница и дори не усещаше вкуса на храната.

Тя го гледаше изпод вежди и клатеше глава. На третата сутрин, когато той сърбаше млечната попара, каза:

— Отровна е.

Аудан застина; после разбърка вяло млякото и хляба и рече:

— Не е.

Елена се засмя късо.

— Сигурен ли си?

— Да.

— И защо?

— Нищо на този свят не е случайно.

— Това не е отговор — поклати тя глава, вторачила тежките си очи в него.

— Трябвам ти.

На седмия ден Елаур се върна — мрачен, прашен и измършавял. И отчаян — това бе първото, което прочете в очите му младежът. Наведе поглед и стоя така, докато колобърът се нахрани и напи с вода. После каза само:

— Е?

Елаур погледна към Елена. Аудан поклати глава:

— Тя така и така ще чуе всичко. Дори да я пратим на края на света. Нека остане.