Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

— Уф — плю в пазвата си Елаур.

Ат огледа още веднъж мястото на засадата.

Бяха умували много. А преди това месец следиха за навиците на новия хан. Пазеха го здраво. Дори да бяха решили да умрат, пак нямаше да успеят да стигнат до него.

И когато една вечер се върнаха отчаяни от поредното разузнаване, Елена им сипа каша в паниците и се усмихна победоносно:

— Е, моето време като че ли дойде.

— Дойде — призна Ат.

— Мислеше, че ще минеш без мен — стрелна го тя.

— Надявах се.

— Пътищата ни се пресичат ненапразно. И ти го знаеш отдавна.

Елаур ги гледаше с недоумение. Откакто Ат порасна, това често му се случваше.

— Ще разгледам — подхвърли лаконично тя.

Когато си лягаха, тя слезе в мазето. След малко оттам излетя червено-черната пеперуда.

Сутринта закусиха, но Елена мълчеше сънена и сърдита. После пак изчезна и се върна късно следобед. Пи много вода от ведрото. Избърса устата си с опакото на дланта си и рече:

— Скроих му шапката.

Елаур сви скептично устни.

— Има една слабост — усмихна се зловещо Елена. — А който има слабости…

Ат чакаше.

— Много, много обича лова. И се увлича в гонитбата. И не дава на хората си да убиват вместо него.

Очите на младежа светнаха.

И ето, стояха и чакаха на мястото, което избраха тримата: тясна клисура край река, заградена от висок бряг, а в дъното завършваща с праг, от който водата падаше с грохот. Стените се издигаха отвесни и стръмни, а всичко наоколо бе застлано със ситен пясък и дребни камъчета.

И двамата почти едновременно доловиха далечния тътен от конските копита. Елаур приближи до Ат и го прегърна. Лицето му бе пламнало, в гърдите на стария войник бушуваше море от чувства. Прочисти гърлото си и каза сподавено:

— Тангра да ти помага, господарю.

— Среща при воденицата — напомни му сухо Ат.

Той бе още по-развълнуван, но се владееше определено по-добре. „Владетел“ — рече си Елаур с гордост, а смутолеви:

— Е, ако имаме късмет…

Ат обърна коня и подкара към прага в дъното на клисурата.

Буян бе град от камък и върху камък.

— Грешиш — поклати глава Чакар. — Това е също тъй изкуствено като бетона във вашия свят.

— Това? — тропнах по гладката повърхност на улицата, която по нищо не се различаваше от чукарите около града.

— Топят скалите и ги изливат, както им е нужно.

Приближих до една от сградите — нещо подобно на жилищен блок — и попипах стената му. Огромни блокове — може би седем на три метра — в основата. После другия до него. Бяха гладки, без никакви пукнатини и прилепваха един в друг до микрон.

По улицата имаше много дървета. От същия вид, който видяхме и извън града, но като че ли по-високи и кичести. Излизаха направо от настилката и бе чудно дали изобщо имат корени. Криви и уродливи. Както и тези, които срещахме по пътя си. Предимно жени — ниски, високи, кокалести, трътлести, но мусукулести и почти всички с оръжие.

— Има и красиви — подсмихна се Чакар.

И все пак те бяха афродити в сравнение с другите същества, които се мотаха по улиците на този странен град. Всичките ми лоши сънища оживяха: върколаци, хора с конски глави, коне с човешки, хора с кози крака… А това!…

— Шаркан — услужливо се намеси Чакар. — По рождение имат и опашки, но сега е модерно да ги режат.

Мъж около един и седемдесет, с широки рамене, тъмни коси и къси крокодилски крака.

— Те също са местни и си падат по самодивите.

Кой знае какви изроди се раждат от кръстоската им… Знаеше всичко, гадината му с гадина. Той си ходи с ястребовата глава, защото тук никой не се стряска от вида му. А и знам, че така му е по-комфортно. Сега ми се виждаше готин — може би заради постоянно срещаните по улиците ужасии… И ме водеше уверено, макар че никога не е бил тук. Ето ни пред висока сграда с дълъг коневръз — споменах ли, че дори тия с конските мутри яздеха коне?…

— Хотел? — опитах се да налучкам аз.

— Тук използват думата хан — уклончиво кимна Чакар.

Също като на старата скучна Земя — рецепция и зад нея самодива. И то крехка и тъничка!

— Мелез от местна и човек — обади се пак онази черна радиостанция Чакар.

— Определено добре им влияе човешката кръв — подметнах язвително.

После се качихме в стаята — съвсем прилична, между впрочем. Поръчахме храна. Също прилична. И в голямо количество… И двамата бяхме уморени и сънят бързо ни обори. Помня, че преди да заспя, за първи път ми мина мисълта да избягам…

Когато Делян от Дуло, правнук на великия Боян Имен, заспа, аз се изправих тихо, взех меча си и излязох в коридора.