Андрея Илиев - Реваншът на Тангра

Ханът бе утихнал; осветлението бе намалено. В бара бяха останали десетина посетители. Нямаше никой от моя свят.

— Един коктейл „Кобилешко мляко“.

Сигурно и Тангра не знае какво има в него… Но всички наши го поръчват.

— Алп? — досети се веднага барманът.

Бе шаркан — нисък, широк и с голям задник на евнух. Опашката му бе подрязана по последната мода тук.

— Навъртат ли се други от нашите?

— Имаше десетина йореги.

И като видя, че се намръщих, се усмихна доволен. И как — ако бяхме се срещнали, до един час търкалът щеше да е неизбежен. Куче и котка биха пили от една паничка мляко, но алп и йорег не могат да се търпят.

— Напоркаха ли се?

— Уха! — ухили се той. — И заминаха към двореца.

— Ха!

— Там е напечено — приведе глава към мене той.

— В двореца?

Самодивия бе най-кротката земя измежду всички светове! Това го знаеше всяко хлапе на третия ден от тръгването си на училище.

— Край двореца — уточни тайнствено шарканът. — Там са се струпали повече от сто воини-григори 40 40 Воини-григори — според Книгата на Енох, разбунтували се под ръководството на Сатанаил небесни воини. Съвъкуплявали се с човешки жени и от това се родили исполините. .

Велики Тангра!

— В отпуск са. Инак служат в света Дакея, където битките са ежедневие. Шефът им пил уиски-менте и пукнал. Другарите му грабнали кръчмаря и го завели при съдията. Той обаче го оневинил, отсъждайки, че григорът е умрял, защото Орисниците така са го орисали. И сега тия са обсадили двореца и искат от Старата самодива да ги пусне в Замъка на Орисниците.

Подсвирнах с уста. Самодивия имаше сериозен проблем.

— Знаеш ли — рекох, чешейки се яростно по гърдите. — Смени коктейла с вода.

Наля ми „поци“ — тук така наричат вид енергийна напитка. Цистерна изворна вода плюс няколко капки жива вода. Ефектът е почти моментален.

Главата ми вдигна прах като табун коне от мислене. Никога не бях поставян под такъв натиск. От това какво щях да направя до няколко минути, зависеше съдбата… Чак ме беше страх да си помисля какво зависеше.

— Плащам!

Измъдрих го — при тия от моята раса, които вече сигурно бяха кръстосали мечове с воините-григори…

От ниските храсти пръв изскочи вълкът — сив, голям и пъргав. Стрелна се по голото, направи полукръг зад Ат и спря на няколко крачки от него. Жълтите му зли очи стрелнаха младия воин и се обърнаха натам, откъдето идеше тежкият тропот. В мига, когато конникът изплува от морето върбалаци, Ат извика яростно „хур“ 41 41 Хур („бий, удряй“) — боен вик, преиначен от европейците на „ура“. и пришпори своя кон. Той изцвили изненадан от грубостта на стопанина си и полетя със свити уши.

Конникът отсреща — позна го, чичо му Авар беше — инстинктивно дръпна юздите, наведе очи към лекото ловно копие в ръката си и понечи да откачи меча от седлото. Късно — приведеният, слял се с тежкото бойно копие Ат преодоля разстоянието, което ги делеше, и острият метален връх, дълъг почти педя, потъна в гърдите му. Килна се, краката му се изхлузиха от стремената и тупна тежко на земята. Конят продължи двайсетина метра, изпръхтя тревожно и затърси ездача си.

Ат изтърва копието от силния удар и едва след десетина метра успя да спре. Извърна се. Понечи да скочи на земята и да довърши падналия, но силен вик го спря.

Откъм храсталаците изникнаха двама конници. Вече бяха видели какво се е случило и налагаха бясно конете си, за да му попречат.

Ат спря раздвоен. Погледна към чичо си — бе извадил копието от раната и се мъчеше да се изправи. Изсвистя стрела и Ат извърна коня към стрелеца. Позна го — беше братовчед му Алцек с някой от по-малките си братя. Свали лъка от седлото си, сложи стрела и опъна тетивата. Двете стрели излетяха едновременно, почти се отъркаха с перата си някъде по средата на разстоянието, и със забиването си предизвикаха два вика.

Ат изтърва лъка, улучен в лявото рамо — там, където нямаше броня.

Алцек се килна назад, увисна на стремето си и главата му се удари в пясъка. От гърлото му стърчаха само перата на стрелата. Другата й част, вече червена, бе излязла откъм тила 42 42 Ето какво разказва ибн Фадлан за уменията на конните народи да си служат с лъка: „… Той обтегна лъка си, а конят му летеше и той улучи гъската точно между двете очи…“. .

Дребният конник атакува с опънат лък. Разстоянието беше такова, че и пеленаче не би пропуснало.

Нямаше щит. Направи единствено възможното — прилепи се с цяло тяло към гривата на коня и го изправи на задните му крака.