Ким Робинсън - Айсхендж

Прочетох всички книги на професора — трудовете му за Айсхендж, петтомника по марсианска история, по-ранните му бележки за земната археология, — преди да навърша десет години. Тогава баща ми и аз живеехме на Ганимед. На татко тъкмо му бе провървяло. Включиха го в екипажа на космическа яхта със слънчеви платна, която щеше да участва във „Вътре — вън“, състезанието, по време на което корабите навлизат в горните слоеве на юпитерианската атмосфера.

Обикновено не беше чак такъв късметлия. Тези яхти са богаташко занимание, а собствениците им рядко се нуждаят от голям екипаж. Така че повечето време татко вършеше черна работа — чистеше улиците, помагаше на строежи, разтоварваше кораби или каквото още изскочеше в базата данни на работническия съюз. Доста по-късно разбрах колко беден беше и защо му се налагаше все да ходи по ръба в живота си. Може пък да му подражавам неволно.

Той е дребничък и кльощав. Помня го облечен в работни дрехи, с увиснали мустаци. Често се хилеше до уши. Хората се учудваха, когато го виждаха с дете. Не изглеждаше толкова важна личност. Но когато живял на Марс, после и на Фобос, бил част от четворка. Другият мъж бил известен скулптор със силни връзки в художествените кръгове. А и майка ми като внучка на Недерланд имала влияние в Университета на Марс. С общи усилия успели да издействат рядко даваното (особено на четвъртата планета) разрешение за дете. Когато четворката се разпаднала, само татко пожелал да ме отгледа. В известен смисъл бе израснал отново заедно с мен, защото именно моята поява на бял свят успяла да го изтръгне от психическото вцепенение. Поне така казва той. Повериха ме на него (вече бях на шест, но не бях стъпвал на Марс) и отлетяхме към Юпитер.

Оттогава баща ми никога не е говорил с мен за моята майка, за другите от четворката или за моя прочут прадядо (и не ме насърчаваше да подхващам тази тема). Дори за Марс. Сред останалите му особености беше и прекалената чувствителност. Поет, който пишеше единствено за себе си и никога не плащаше, за да поместят творбите му в общодостъпните файлове. Обичаше пейзажите и небесата и когато се преместихме на Ганимед, често обикаляше в скафандър мрачните хълмове, за да наблюдава изгревите на Юпитер или на другите юпитериански спътници. Или пък се любуваше на Слънцето — най-яркото присъствие, дори гледано чак откъм петата планета. Беше ни добре заедно. От спокойното ни кротко всекидневие татко извличаше почти всички свои стихове. Но най-много ме вълнуваха творбите му за Марс. Като тази:

Колкото и неприязнено да се отнасяше татко към Недерланд (макар да знам, че лично са се срещали само веднъж), нямаше нищо против да се захласвам по Айсхендж. Незнайно защо се бях влюбил в този мегалит. Нямаше по-величава загадка от него. На единадесетия ми рожден ден татко ме заведе в пощенската станция (тогава бяхме на спътника Европа и често се разхождахме дълго по заснежените полета). Пошепна си малко с един от служителите и влязохме в холозала. Не искаше да ми каже какво ще видим и започнах да се боя, че ще говорим с майка ми.

Системата се включи, залата притъмня. Над нас имаше звезди. Внезапно изгря най-ярката от всички, очерта хоризонта и бледа светлина обля тъмната, камениста равнина.

И в далечината видях мегалита. Слънцето (вече го бях познал в ярката звезда) тъкмо се издигаше над колоните и върховете им засияха в бяло. Силуетите им бяха черни правоъгълници, засенчващи звездите. Паметникът ни доближаваше бързо (записът явно беше ускорен) и се откри пред нас — висок и бял. Тогава имах мъничък модел на Айсхендж, затова истинският ми изглеждаше невероятно огромен.

— О, татко!

— Хайде, да вървим и да го разгледаме.

— Искаш да кажеш — да го превъртим към нас.

Той се разсмя.

— Хлапе, никакво въображение ли нямаш?

Набра друга позиция и аз се пренесох право през един от ледените стълбове към средата, до плочата, увековечила експедицията на Давидов. Обикаляхме бавно, отметнали глави назад, за да видим всичко. Огледахме и парчетата на падналата колона, после се взряхме отблизо в надписа.