Ким Робинсън - Айсхендж

Спомних си как веднъж се заядох с баща си:

— Татко, защо ти е толкова неприятен прадядо? Защо? Да не е защото е известен?

Много усилия ми струваше да изтръгна от баща си дори признанието, че не понася професор Недерланд, камо ли да ми обясни защо. Все пак накрая промълви с нежелание:

— Вярно, срещали сме се само веднъж, но той се държа грубо с майка ти. Тя си мислеше, че му се е натрапила, когато е бил в лошо настроение, но въпреки всичко можеше да прояви повечко любезност. В края на краищата майка ти му е внучка, а не някаква си просякиня, дошла да изкрънка малко жетони. Това никак не ми хареса.

Дръпнах се от витрината и продължих по улицата. Мислех си за онзи разговор. Когато влязох в старата занемарена спалня, погледнах зацапаните стени и надрасканите прозорци, спомних си и Недерланд в скъпите му дрехи сред също толкова доволни от живота негови колеги. Малко ми докривя.

Но повечето време бях доволен, че прочутият историк е един от моите предци. Бях запленен от работата му и самият аз се превърнах в специалист по професор Недерланд. Рафтовете на цяла стена в стаичката ми бяха запълнени с неговите книги, с книгите за него, за Олег Давидов и Ема Вайл, за Марсианския космически съюз, за гражданската война на четвъртата планета и всичко останало в ранната история на Марс. Задълбах в изучаването на цялата онази епоха и първите ми публикувани коментари бяха по вече издадени статии в „Хроника на марсианската история“ и „Откъси“ — стремях се да поправя грешките на авторите. Щом писмата ми се появиха в тези престижни издания, аз си въобразих, че съм станал независим учен, работник-интелектуалец, равен на когото и да било от университетите. И започнах да уча още по-усърдно отпреди — дилетант в област, където нямах възможност дори за миг да се докосна до първоизточниците. Поредният последовател на Недерланд в широко популярното пренаписване на марсианската история.

Годините си минаваха, а Айсхендж, теорията на Недерланд и изумителната история за бунта на Давидов оставаха средоточието на моя живот. Повратът (или по-точно краят на моето простодушие) настъпи в новогодишната нощ на 2589-а срещу 2590-а. Тогава вече работех във фирмата за климатичен контрол на Титан. Вечерта помагах в създаването на гръмотевична буря, която да бушува над шумния нов куполен град Симонидес. След завършващия грохот в полунощ — сблъскахме две огромни плазмени кълба точно над купола — ни освободиха и ние излязохме в града, готови за буйна веселба. Целият екип от шестнадесет души нахълта заедно в любимия ни бар „При Жак“. Съдържателят се бе облякъл като Старата година, а пелените и панделките по дресираното му шимпанзе трябваше да го превърнат в Новата. Изпих няколко бири и позволих какви ли не газови капсули да се пукат под носа ми. Съвсем скоро бях твърде пиян, подобно на повечето посетители в бара. Моят шеф Марк Стар се бореше на пода с шимпанзето и май губеше схватката. Току-що образувал се хор ревеше класическото парче „Срещнах я на Фобос в бара“ и вдъхновен от споменаването на родния ми спътник, запях импровизирано сложно соло. Изглежда единствен аз оцених красотата на изпълнението си. Чуха се сърдити подвиквания, а седящата до мен жена просто ме бутна от пейката на пода. Скочих, тя също се изправи и аз я запратих върху близката маса. Хората наоколо не харесаха появата й и стовариха по няколко юмрука отгоре й. В пристъп на великодушие аз й подадох ръка и я дръпнах от масата. Щом се освободи, тя ме улучи по рамото и бясно замахна отново. Отбих удара и забих събраните си пръсти в слънчевия й сплит. За съжаление дългите ръце и крака, събрани накуп с яростта, й даваха сериозно предимство. Бях принуден да отстъпвам, пазейки се от ударите й. Два-три пъти я нацелих точно в лицето, но вече виждах, че няма да издържа дълго. Пробих си път през плътната тълпа около барплота и се измъкнах на улицата.

Седнах на тротоара и си отдъхнах. Беше ми хубаво. Много хора се мотаеха по улиците, повечето вече пияни. Един от тях не успя да ме забележи и се спъна в краката ми.

— Ей, ти! — кресна и сграбчи яката ми. — Защо ме събори, бе?

Беше грамаден мъжага с гръден кош като варел, а сравнително тънките му ръце криеха изумителна сила. Вдигна ме във въздуха и ме раздруса. От малката му глава падаха дълги оплетени кичури, вонеше на уиски.

— Извинявай — казах, докато се опитвах да махна пръстите му от дрехата си, но не успявах. — Аз само си седях тук, а ти налетя отгоре ми.