Ким Робинсън - Айсхендж

— Където им е и паметта — подхвърлих аз.

— Май си прав. А, не е ли все едно? Не е чак толкова важно да побеждаваш. И така съм си добре. — Той поклати глава. — Не бих си разменил мястото с някой от ония, „фениксите“. Чувал ли си за тях? Отдавна си направили някаква тайна организация и сега доброволно опъват петалата, щом навършат петте стотака.

Кимнах.

— Да, знам за клуб „Феникс“.

— Феникси… Невероятна тъпота. Не ги разбирам такива хора. Както и ония, дето си падат по рисковете. Сякаш колкото повече имаш да губиш, толкова по-сладка тръпка е да си рискуваш живота за нищо. Идиотите се дуелират с истински саби, опитват се да кацнат на твърдото ядро на Юпитер, правят си екскурзии до парчета лед в пръстените на Сатурн… и гинат като мухи!

— Ти сериозно ли мислиш, че сега хората имат повече за губене от времето, когато са изкарвали само по седемдесет години?

— Естествено.

— Аз пък не съм толкова сигурен.

Той ме сръга грубичко в ребрата.

— Ти си още хлапе, нищо не разбираш. Не подозираш даже колко особено ще се чувстваш. — Ядосано помете орнамента от камъчета, който бе наредил. — Из цялата Слънчева система я има, я няма двеста души по-стари от мен. И измират. Някой ден и аз ще пукна. Тялото ми ще се откаже от всички медицински манипулации и ще спре — ей така… — Той щракна с пръсти пред лицето ми. — Още не знаят защо става това. Да му се не види, не мога да свикна с тази мисъл. Ти изобщо разбираш ли какво означава да си живял толкова дълго? Не разбираш. Няма начин. Да ти кажа право, не съм против да си поживея още шестстотин годинки. Не спирам да внушавам това на тялото си. И проклет да съм, ако бих се съгласил да си отида на седемдесет или на сто. Що за живот е бил техният? Човече, толкова неща съм правил…

Погледът му сякаш пронизваше бетона и виждаше нещо в безкрайността.

— Правил ли си всичко, което ти се е искало?

Той поклати глава раздразнено.

— И аз не съм.

Мъжът се засмя с нескрита подигравка.

— Не бих и очаквал.

Още бях пиян. В главата ми туптеше и сякаш целият ми живот се вихреше в спирала пред очите ми.

— Ще ми се да видя Айсхендж.

Приятелчето се извъртя рязко към мен и ме изгледа доста странно. Дори отметна назад дългата си коса, за да ме вижда по-добре.

— Я повтори какво искаш!

— Искам да застана по средата, после да обиколя всички ледени колони, да ги разгледам. Нали се сещаш — Айсхендж, паметника на Плутон, издигнат от Давидов и хората му.

— Ха! — Мъжът изведнъж избухна в остър кикот. — Ха! Ха! Ха! — Изправи се неуверено. — Давидов, значи!

— Нали той е бил командир на експедицията, построила мегалита.

Във възбудата си моят нов познайник започна да кръжи около мен, от време на време се подхилваше. Внезапно застана пред мен, наведе се и тикна ядно свит юмрук в лицето ми.

— Давидов нищо такова не е правил.

Най-сетне яростта му проби мъглата на опиянението в главата ми.

— Какво? — възкликнах, изтрезнял на секундата. — Какво каза?

— Защо си въобразяваш, че Давидов е имал нещо общо с паметника?

— Ами… — Опитах се да подредя мислите си. — Един историк на име Недерланд открил доказателства на Марс. Намерил дневник, в който…

— Сбъркал е!

Съвсем се оплетох.

— Не ми се вярва, разполага с толкова документи…

— Той е идиот! С нищо не разполага. И какви ги плещи — миньори от астероидите сглобили надве-натри междузвезден кораб и отпрашили нанякъде си. Какво общо има това с Плутон? Я помисли хубавичко!

Станах и го последвах смутено, тласкан от вроденото си любопитство.

— Но по онова време те единствени са могли да стигнат до Плутон, просто е нямало други…

— Не!

Той едва не понечи да се разприказва, запъна се, завъртя се на пети и тръгна забързано нанякъде. Последвах го и когато спря, заобиколих го, за да виждам лицето му. Мъжът скръсти ръце на гърдите си.

— Но защо? — настоях. — Какво те кара да мислиш, че не е експедицията на Давидов?…

Той впи пръсти в раменете ми и ме придърпа към себе си.

— Знам и толкова — отсече с внезапно прегракнал глас. — Знам кой направи онова нещо.

Пусна ме и въздъхна дълбоко. В този миг краят на Сатурн се подаде над хоризонта и всички в купола се разкрещяха весело. Оглушителен хор от гласове, сирени, свирки, тръби и камбани разтресе Симонидес, за да приветства Новата година. Моят нов познайник отметна глава, нададе хриплив рев, после започна да си пробива път през тълпата.

— Чакай малко! — викнах, опитвайки се да не изостана. — Ей, почакай! — Успях да докопам единия му ръкав. — Как така? Кой го е построил? Откъде знаеш?