Ким Робинсън - Айсхендж

Но въпреки всичко той, Ема и Марсианският космически съюз щяха да бъдат запомнени. Мегалитът си оставаше техен — завинаги. Комитетът отстъпваше хитро при нужда като опитен джудист, за да ме събори и да ме запрати в ъгъла. Но ако продължа да натискам в правилната посока, може аз да ги поваля. Космическият съюз се бе съпротивявал, Ема също. И аз устоях досега. Може би някой ден щяхме да освободим Марс.

Какво означава да обичаш миналото? Всеки ден изчезва в нищото и трябва да живеем сега, в настоящето. Само то е истинско. Но хората са нещо повече от действителността. Втурваме се през годините като великани и никой от нас не може да бъде разбран иначе, освен като непрекъснато променящо се същество. Когато паметта ни изневери, трябва още по-силно да обичаме миналото, да го задържаме в себе си. Иначе настоящето се превръща в безсмислен набор от цветове и звуци, в който хората не могат да се докоснат дори с връхчетата на пръстите си и никой никога няма да разбере другия. Да обичаш миналото означава да се превърнеш в цялостен човек.

Стиснах с все сила облегалките на старата седалка, та чак изпукаха. Тук бе седяла жена, която разбирах. Никога нямаше да узная дали е оцеляла. Поклонението ми при нея се провали, в онзи хаос срещнах само себе си. Или призраци. Но нямаше значение. Изпълни ме покой. Все едно дали Ема е преживяла нощта в Копиевидния каньон — тя е устояла. Една велика жена е обичала Марс и се е борила за него, посветила цялото си същество на увереността, че тук можем да бъдем свободни. И човеци. Знаех, че е така. Тя живееше в душата ми. И това ми стигаше.

Животът ни е като растение, непрекъснато губещо листата и цветчетата си. Не очаквам тези написани редове да променят нещо. Думите са паяжина в свят от гранит. И все пак се радвам, че ги написах. Скоро ще кацнем на деветата планета в Слънчевата система и предчувствам, че съм на прага на нов свят, на нов живот. Отърсил от себе си всички навици, предубеждения и очаквания, аз трептя като стрък трева по вятъра. Дори промяната ми изглежда вече откъслечна, призрачна като сън. И все пак изтъканата паяжина може да съхрани предишния ми живот. Каквото чувстваме най-силно, помним най-добре. Това е слабото ни място.

ПОНЯКОГА сънувах Айсхендж и ходех, обзет от страхопочитание, по дъното на стария кратер, сред високите бели кули. Често в съня си бях член на екипажа на „Персефона“, по време на първата експедиция до Плутон през 2547-а. Кацах заедно с останалите върху равнината от черен базалт, надупчена с кратери. И бях в командната кабина при комодор Ерунг и другите офицери, когато се обади доктор Серезън, който бе в един от изследователските модули — установяваше точното разположение на магнитните полюси. Изтънелият му глас звънеше от вълнение, примесено с уплаха.

— Кацам на географския полюс… и най-добре веднага да изпратите тук голяма група… има… има някакъв градеж…

После се пренасях в совалката, устремена на север, в която се бяха натъпкали Ерунг и офицерите. Споделях с тях напрегнатото мълчание. Под нас отминаваше черната, неясно очертана повърхност на Плутон, по нея се редяха кратер след кратер. Помня как си мислех, че непрестанният фонов шум по радиото е гласът на самата планета. После, точно като в записите на „Персефона“, над тъмния хоризонт се появяваше тънкият сърп на Харон — спътника на Плутон, а под него започваха да белеят някакви точки. Скупчени на едно място бели кули.

— Кацаме — тихо казваше Ерунг.

Кръг от вертикални бели стълбове, сочещи звездите.

После всички бяхме навън в скафандри и вървяхме тромаво към странната находка. Слънцето беше само една светла точка ниско в небето и едва огряваше равнината. Минавахме през сенките на кулите, сякаш изчезвахме в тях, после пак се появявахме. Стъпвахме по прашния черен чакъл и всички оставяхме големи следи.

Приличахме на джуджета до ледените стълбове. Накрая се озовахме насред грамадния кръг, оформен от тях. Стори ни се, че бяха стотина, най-различни по големина.

— Лед… — прошепна някой по радиото. — Май са направени от лед.